От вътрешната страна на обложката:
»Den stora djurboken» är en introduktion till djurvärlden, rikt illustrerad med fotografier av författaren, den framstående zoologen dr V. J. Stanek, som tagit djurfotograferingen som livsuppgift. För svenska förhållanden har boken bearbetats av författaren Bengt Sjögren — rygg-gradslösa djur — och fil. lic. Per-Olof Palm — ryggradsdjuren.
----
„Голямата книга за животните“ е въведение в животинския свят, богато илюстрирано със снимки на автора, изтъкнатият зоолог д-р В. Й. Станек, който приема фотографията на животни за дело на живота си. За шведските условия книгата е редактирана от автора Bengt Sjögren — безгръбначни животни — Per-Olof Palm — гръбначните животни.
*
FÖRORD
Människan och djurvärlden
En vetenskaplig »domedagsprofet» har räknat ut, att om folkökningen fortsätter i samma takt som hittills, kommer det om 2000 år på sin höjd att finnas ståplats på jordens yta åt människomassorna. Det är naturligtvis en rent teoretisk kalkyl, men i all sin överdrift antyder den vilket öde som väntar de vilda djuren, om människan fortsätter att »uppfylla jorden».
Ännu 1650 lär det inte ha funnits mer än 450 miljoner människor. Sedan dess har bl a asiaternas antal mer än fyrdubblats och européernas nio-dubblats — och på 1960-talet uppges världens sammanlagda befolkning ha nått upp över 3 000 miljoner. Samtidigt har massor av djur, som inte kunnat anpassa sig till ett hel- eller halvsnyltande liv i människans närhet, steg för steg trängts undan eller utrotats. Över 100 olika däggdjur och ett 150-tal olika fåglar har totalt utplånats de senaste århundradena, och fler är på väg att försvinna — sällan genom avsiktlig utrotning, utan oftare genom rovjakt (i många »u-länder» saknas jaktlagstiftning, i andra förstår befolkningen ännu inte meningen med de jaktlagar, som finns) eller genom att människan förändrar den miljö de är beroende av.
Särskilt 1800-talet var ett dystert skede i historien om människans förhållande till djurvärlden. Då kulminerade den europeiska kolonisationen av främmande kontinenter och ögrupper, samtidigt om allt effektivare skjutvapen utvecklades. Där primitiva folkslag hade levt i harmoni med naturen och endast tagit för sig vad de behövde för sitt uppehälle, dök det upp män som var inställda på att döda för nöjes skull eller för att snabbt tjäna rikedomar. Bisonhjordarna på Nordamerikas prärier slaktades ner, och lika illa gick det i stora delar av Sydafrika, där bl a en sebraart — kvag-gan —total utrotades. I Nordatlanten decimerades valhjordarna till en bråkdel av sin forna storlek. I Ukraina utrotades Europas sista vildhäst tarpanen, på Galapagosöarna vissa arter av elefantsköldpaddor, i den västindiska övärlden flera olika papegojor och andra fåglar.
På få undantag när begrep inte ens zoologerna bättre på den tiden. 1800-talets zoologi var en nästan rent museal vetenskap, som mest gick ut på att samla och katalogisera och vars företrädare inte hade nämnvärt intresse förändra djur än döda och uppstoppade. När det t ex ryktades att Nordatlantens garfågel tagit slut överallt utom på en liten ö vid Island, skyndade sig kapitalstarka museer och privatsamlare att bjuda svindlande höga priser för de sista exemplaren...
Under samma århundrade miste Sverige vildren och bäver (senare har bävern planterats in igen från Norge), och fler värdefulla djur var på god väg att dela deras öde. Älgen fanns 1800—1830 bara kvar i delar av Svealand och södra Norrland, och av rådjuret återstod 1830 endast en liten stam vid Vombsjön i Skåne. Där räddades detta lilla hjortdjur genom att traktens grevar och baroner — som vi också har att tacka för att inte kronhjorten utplånades i Skåne liksom i det övriga Sverige — för en tid inställde all rådjursjakt. Ända där nerifrån har arten senare kunnat sprida sig norrut igen och nå långt upp i Norrland — till stor del tack vare att vargen sedan dess trängts undan till nordligaste Lappland.
Även på andra håll har jaktnyttigt vilt, som varit illa ute, gjort comeback i stor skala, i Ryssland blev älgen nästan utrotad under det första världskriget och revolutionen, men efter fridlysning 1924 har den ökat till en halv miljon djur och spritt sig ända ner till stäpperna vid Volgograd. På motsvarande sätt har saigaantilopen, varav det på 30-talet bara fanns några hundra djur kvar, enligt moderna ryska uppgifter ökat till 2 miljoner och därmed blivit en av Sovjets viktigaste vilda »köttleverantörer». Framåt går också Nordamerikas bisonoxe, även om den aldrig kan få tillbaka sina prärier som nu är uppodlade eller används till betesmark åt tam boskap.
Men i åter andra trakter blir situationen endast allt värre. Antarktis valbestånd beskattas ständigt hårdare, efter hand som margarinfabrikernas behov av valolja ökar i olika länder. I Asien återstår av tre noshörningsarter sammanlagt bara några hundra exemplar, och det är långtifrån överallt som de går säkra för tjuvskyttar. Indonesiens oran-gutang och Afrikas gorillor är svårt förföljda, och på savannerna över hela den afrikanska kontinenten har elefanter och noshörningar, sebror och giraffer, antiloper, gaseller och andra djur redan utplånats på de flesta håll utom i nationalparker och viltreservat. Den växande befolkningen kräver ständigt mera jord för sitt uppehälle — och de vilda djuren måste som vanligt försvinna...
Endast i Europa lär numera knappast något djur hotas av total utrotning. Men det betyder inte att vi har anledning förhäva oss över de mer eller mindre jaktlaglösa u-länderna. I lönndom dödas fortfarande många fridlysta djur även i Sverige: från örnar, fiskgjusar och falkar till den lilla fjällräven, vars skinn är litet för värdefullt för att folk skall lämna den i fred. Och söderut är det än värre.
Vi sätter upp holkar åt sta rar och flugsnappare, som hjälper oss att hålla efter skadeinsekter, och vi gläder oss åt näktergalens sång och lärkans drillar. Möjligen fångar vi dem vid Falsterbo eller Ottenby om hösten för att räkna och ringmärka dem utan att göra dem något ont. Men med samma redskap som vid våra fågelstationer — ryssjor och slagnät — fångas varje år miljoner småfåglar i Sydeuropa under sin flyttning. Sedan säljs de pä torg och i saluhallar för att anrättas som »kramsfågel» eller användas som ingrediens i pastejer...
Kanske man inte bör överdriva faran av detta fågelfänge — hur motbjudande det än är för en nordeuropé. Giftspridningen inom jordbruk och skogsvård på våra egna breddgrader har ännu allvarligare följder för fågellivet. Även om vi näppelligen riskerar någon så »Tyst vår» som den RachelCarson skriverom i sin omdebatterade bok, har flera av våra småfåglar råkat mycket illa ut. Bland andra har gulsparven helt försvunnit på många håll, och i ladugårdar ser man ofta svalungar falla döda ur bona, sedan föräldrarna råkat mata dem med förgiftade flugor.
Men inte heller giftspridningen ät- mer än ett av de olika sätt, på vilka människan håller på att utplåna stora delar av djurvärlden i sin omgivning
- avsiktligt likaväl som oavsiktligt. Redan den omdaning av Sveriges kulturbygder, som påbörjades på 1800-talet med utdikning i stor skala av mossar och andra vadarmarker, med bortrens-ning av gamla lövträd där många fåglar hade sina bohål, och med andra former av »rationalisering», har lett till vittgående utarmning av både fågellivet och faunan i övrigt. Efter enskiftet, då byarna »sprängdes» och gårdarna flyttades ut, kunde stortrappen inte längre trivas på Skånes sandhedar
- de enda marker där denna ståtliga fågel förekom i Sverige. Efter hand som våtängar och mossar dikades ut, försvann den vita storken från bygd efter bygd. Och det finns mänga flera exempel ur alla djurgrupper.
En skalbagge som fallit offer för städningen i skogarna är den kraftiga ekoxen, som man numera mycket sällan ser i Sverige. En annan är stora ekbocken, som hos oss nu bara finns kvar i Halltorps hage på Öland. Det har till och med börjat bli ont om humlor, sedan våra jordbrukare — som behöver humlornas hjälp med pollinering av olika växter — fått för sig att städa bort dikesrenar och gräva ner stengärdsgårdar för att utvidga fälten. Men de skadeinsekter och andra djur som man vill bli av med — de klarar sig ofta gott trots alla ansträngningar man gör för att utrota dem.
Ibland bör vi rent av vara tacksamma för att detta inte alltid är så lätt. Om tanklösa »jaktvårdare» t ex lyckades skjuta bort rödrävarna, skulle sorkskadorna öka på skog och åkerfält. Räven är i första hand sorkjägare, även om han bland annat också tar för sig av småvilt som fasaner, harar och kaniner — som i likhet med smågnagarna till stor del snyltar på människans odlingar. Och som ur mänsklig synpunkt därför kanske borde anses ha mindre existensberättigande än räven . . .
Nå - en bok som den här är egentligen inte avsedd att sätta problem under debatt. Men jag tror att den indirekt —genom att ge kunskap om djur, si långt nu bilder och bildtexter kan sträcka sig pä den punkten — kan bidra till förståelse för djur som är värda sådan. Och det finns inte många undantag från den kategorin. Det är inte nog med att många djur — både små och större — är dekorativa eller av andra skäl trevliga att ha kvar, även om utrymmet för en del av dem med naturnödvändighet minskar i samma takt som mänskligheten ökar och måste intensifiera sin exploatering av land och hav. Fler arter än vi anar är nödvändiga för att vår omvärld skall fungera pä bästa sätt.
BENGT SJÖGREN.
--------
ПРЕДГОВОР
Човекът и животинският свят
Научен „пророк на Страшния съд“ е изчислил, че ако нарастването на населението продължи със същата скорост, както досега, най-много след 2000 години на повърхността на земята ще има място за човешките маси. Това, разбира се, е чисто теоретично изчисление, но с цялата си преувеличеност подсказва каква съдба очаква дивите животни, ако човекът продължи да "изпълва земята".
До 1650 г. се казва, че е имало не повече от 450 милиона души. Оттогава броят на азиатците, наред с други неща, се е увеличил повече от четири пъти, а този на европейците девет пъти — и през 60-те години общото население на света се смята, че е достигнало над 3000 милиона. В същото време много животни, които не можаха да се адаптират към пълноценен или полупаразитен живот в близост до човека, бяха изтласкани стъпка по стъпка или изчезнаха. Над 100 различни бозайници и около 150 различни птици са били напълно унищожени през последните векове, а други са на път да изчезнат - рядко чрез умишлено изчезване, но по-често чрез бракониерство (в много "развиващи се страни" няма законодателство за лов, в други населението все още не разбира значението на съществуващите закони за лов) или от хората, променящи средата, от която зависят.
По-специално 19 век е мрачен етап в историята на взаимоотношенията на човека с животинския свят. След това европейската колонизация на чужди континенти и островни групи достига кулминацията си, в същото време с разработването на все по-ефективни огнестрелни оръжия. Там, където примитивните народи са живели в хармония с природата, вземайки само това, от което се нуждаят за препитанието си, се появяват хора, склонни да убиват за удоволствие или за бързо забогатяване. Стадата бизони в прериите на Северна Америка бяха избити и беше също толкова лошо в големи части от Южна Африка, където, наред с други неща, един вид зебра - quagga - беше напълно унищожен. В Северния Атлантик стадата китове бяха унищожени до малка част от предишния им размер. В Украйна беше унищожен последният див кон в Европа, тарпанът, на Галапагоските острови някои видове слонски костенурки, в Западноиндийския архипелаг няколко различни папагали и други птици.
С малки изключения дори зоолозите по онова време не разбираха по-добре. Зоологията от 19-ти век е почти чисто музейна наука, която се състои предимно от колекциониране и каталогизиране и чиито представители не са имали значителен интерес към промяна на животни, различни от мъртви и препарирани животни. Когато например се заговори, че северноатлантическият сарган е изчезнал навсякъде, освен на малък остров край Исландия, добре капитализирани музеи и частни колекционери се втурнаха да предложат изумително високи цени за последните екземпляри...
През същия век Швеция изгуби северен елен и бобър (по-късно бобърът беше въведен отново от Норвегия) и по-ценни животни бяха на път да споделят тяхната съдба. През 1800-1830 г. лосовете са останали само в части от Свеаланд и южна Норландия, а през 1830 г. само малко племе елени е останало в езерото Вомбсьон в Сконе. Там това малко еленско животно беше спасено от факта, че графовете и бароните от района - на които също трябва да благодарим, че благородният елен не беше унищожен в Сконе, както в останалата част на Швеция - спряха целия лов на елени за известно време време. Дори оттам долу видът по-късно успя да се разпространи отново на север и да достигне далече в Норландия - до голяма степен благодарение на факта, че оттогава вълкът е бил изтласкан в най-северната Лапландия.
И на други места полезен за лов дивеч, който беше в лошо състояние, се завърна в голям мащаб, в Русия лосът беше почти унищожен по време на Първата световна война и революцията, но след декриминализацията през 1924 г. се увеличи до половин милион животни и се разпространи чак до степите на Волгоград. Съответно антилопата сайга, от която през 30-те години на миналия век са останали само няколкостотин животни, според съвременни руски данни се е увеличила до 2 милиона и по този начин се е превърнала в един от най-важните диви »доставчици на месо» на Съветския съюз. Бизоните в Северна Америка също вървят напред, въпреки че никога не могат да си възвърнат прериите, които сега се отглеждат във ферми или се използват като пасища за опитомени говеда.
Но в други области ситуацията само се влошава. Запасите от антарктически китове се облагат с все по-високи данъци, тъй като нуждата на фабриките за маргарин от китово масло в различни страни нараства. В Азия са останали общо само няколкостотин екземпляра от три вида носорози и далеч не навсякъде са в безопасност от бракониери. Индонезийските орангутани и африканските горили са жестоко преследвани, а в саваните на африканския континент слонове и носорози, зебри и жирафи, антилопи, газели и други животни вече са унищожени на повечето места, с изключение на националните паркове и резерватите за дивеч. Нарастващото население непрекъснато изисква повече земя за прехраната си - и дивите животни трябва, както обикновено, да изчезнат...
Само в Европа едва ли има животни, които са застрашени от пълно изчезване. Но това не означава, че имаме причина да се превъзнасяме над развиващите се страни, в които повече или по-малко няма закони за лов. В плен много мирни животни все още биват убивани дори в Швеция: от орли, скопи и соколи до малката арктическа лисица, чиято кожа е твърде малка, за да я оставят на мира. А на юг е още по-зле.
Поставяме гнезда за скорци и мухоловки, които ни помагат да следим вредителите, и се радваме на песента на славея и трелбата на чучулигата. Евентуално ще ги хванем във Фалстербо или Отенби през есента, за да ги преброим и опръстеним, без да ги нараняваме. Но със същите инструменти като на нашите станции за птици — капани и мрежи — всяка година милиони малки птици се хващат в Южна Европа по време на тяхната миграция. След това се продават на пазарния площад и в халите, за да се приготвят като "птичета за гушкане" или да се използват като съставка на пастети...
Може би не бива да се преувеличава опасността от тази клетка за птици — колкото и отблъскваща да е тя за един северноевропеец. Разпространението на отрови в селското и горското стопанство в нашите географски ширини има още по-сериозни последици за живота на птиците. Въпреки че е малко вероятно да рискуваме някой като „Тиха пролет“, както пише Рейчъл Карсън в своята противоречива книга, няколко от нашите малки птици са имали много лоши преживявания. Между другото, жълтото врабче е напълно изчезнало на много места, а в хамбарите често виждате млади лястовици да падат мъртви от гнездата си, след като родителите случайно са ги нахранили с отровени мухи.
Но и разпространението на отровата не е нещо повече от един от различните начини, по които човекът унищожава големи части от животинския свят в заобикалящата го среда умишлени, както и неумишлени. Вече трансформацията на културните села в Швеция, започнала през 19-ти век с широкомащабно изкопаване на блата и други блата, с изсичането на стари широколистни дървета, където много птици са имали своите дупки за гнездене, и с други форми на „рационализация“ , доведе до широко разпространено изчерпване както на живота на птиците, така и на фауната като цяло. След едносменния режим, когато селата бяха „взривени“ и фермите бяха преместени, голямото стълбище вече не можеше да вирее на пясъчните плажове на Сконе
единствените земи, където е открита тази величествена птица в Швеция. Постепенно с разкопаването на влажни ливади и мочурища белият щъркел изчезваше от село след село. Има още много примери от всички групи животни.
Бръмбар, станал жертва на почистването на горите, е якият екокс, който сега много рядко се среща в Швеция. Друг е големият дъбов долар, който при нас сега остава само в падока на Halltorp на Öland. Земните пчели дори започнаха да намаляват, тъй като нашите фермери — които се нуждаят от помощта на земните пчели при опрашването на различни растения — трябваше да почистват канавки и да копаят оградени с камък дворове, за да разширят нивите. Но вредителите и другите животни, от които искате да се отървете, често се справят добре въпреки всички усилия, които полагате, за да ги унищожите.
Понякога дори трябва да сме благодарни, че това не винаги е толкова лесно. Ако, например, необмислени „дивечовъди“ успеят да отстрелят червените лисици, щетите от полевките ще се увеличат в горите и полетата. Лисицата е предимно ловец на полевки, но се грижи и за дребен дивеч като фазани, диви зайци и зайци, които, подобно на дребните гризачи, до голяма степен паразитират върху човешките култури. И което, от човешка гледна точка, може би трябва да се счита, че има по-малко raison d'etre от лисицата. . .
Е, книга като тази всъщност не е предназначена да поставя проблеми в дебат. Но мисля, че косвено - чрез предоставяне на знания за животните, доколкото снимките и надписите могат да стигнат по този въпрос - може да допринесе за разбирането на животните, които са достойни за такива. И няма много изключения от тази категория. Не е достатъчно, че много животни — както малки, така и по-големи — са декоративни или по други причини са приятни за отглеждане, дори ако пространството за някои от тях по естествена необходимост намалява със същата скорост, с която човечеството се увеличава и трябва да интензифицира своята експлоатация на земята и море. Повече видове, отколкото осъзнаваме, са необходими, за да функционира нашата среда по най-добрия начин.
БЕНГТ СЬОГРЕН.
