Оригинално заглавие:

Doña Bárbara (1929)

El señor Presidente (1946)

*

СЪКРОВЕНАТА СЪЩНОСТ НА ЕДИН СВЯТ

Романите «Доня Барбара» на венецуелския писател Ромуло Галиегос и «Сеньор президентът» на гватемалеца Мигел Анхел Астуриас, носител на Ленинска и Нобелова награда, бележат върхо­ве в испаноамернканската художествена словесност. Преведени на десетки езици, двата романа са пълнокръвни разпространители на испаноамернканската стойностна система. Това обуславя и преиз­даването им на български език. Тъй като често са споменавани и у нас, намерението ни в случая е да определим по-точно мястото им в литературния контекст на подконтинента в светлината на някои нови критерии на бурно развиващата се напоследък испаноамериканска критика.

Дълги години латиноамериканската литература е разглеждана с европейския мисловен апарат, през призмата на европейските оценъчни критерии, успоредно с литературата на Стария свят и нерядко резултатите и обозначенията не отговарят на реалностите на Латинска Америка. Самото название «Латинска Америка» крие редица неточности в определянето на културната и езиковата дей­ствителност на континента. Ето какво казва по този въпрос видният кубински теоретик и критик Хосе Антонио Портуондо: «Тези, които се основават на езикови признаци, предпочитат да говорят за Испаноамерика или Ибероамерика, когато мислят за нациите, говорещи испански или португалски; тези, които включват амери­канците, говорещи френски, предпочитат по-широкото понятие Латинска Америка или Латиноамерика; не липсват хора, които со­чат индианското присъствие в интеграционния културен процес (. . .) и тогава се говори за Индоамерика в етноцентристки смисъл, който еволюира в понятието «космическа раса» на мексиканеца Хосе Васконселос. Всяко едно от тези гледища забравя присъствие­то на англосаксонеца и холандеца на Антилските острови и внуши­телното влияние на африканските култури.. .»

Очевидно да се даде определение на Латиноамерика е трудно. Извън националните особености по страни и региони латиноаме­риканската култура е съставена от няколко интегрирали се в из­вестна степен култури, като нито една от тях не може да бъде счи­тана за чужда или екзотична.

Следователно подходът към тази разнообразна действителност не може да бъде чисто европейски, но латиноамериканската лите­ратурна теория и произтичащата от нея критика възникват твърде късно.

От европейска гледна точка в литературната история на Испано­америка са установени периоди, отговарящи на западноевропей­ското развитие — барок, неокласицизъм, романтизъм и т. н. Въпре­ки забелязваните сериозни отличия, все пак в оценъчната дейност е натежавало не автентично американското, а евроцентристките схващания и, разбира се, евроцентристките названия. Този факт води до съставянето на една периодизация, която не отговаря на реалността на испаноамернканската литература. Така например почти през цялата еволюция на испаноамернканската литература се е твърдяло, че тя е недоразвита в сравнение с европейската. Изказвали са се съжаления, че Хосе Марти не се е изявил в «голе­мите» жанрове, а в «инструменталните», без да се отчита — както твърди кубинецът Р. Ф. Ретамар, че именно те са централната линия на испаноамернканската литература в дадения исторически период. С други думи, не може да се говори за паралелно развитие: докато в Европа преобладават едни жанрове, в Испаноамерика пре­обладават други.

В този смисъл новата периодизация на испаноамернканската литературна история придобива особено значение. По традицион­ната класификация «Доня Барбара» (1929) хронологично попада в периода на авангардизма, но в композиционно отношение е по-близо до романтизма, а в езиково стилистично — до испаноамери-канския модернизъм¹. От друга гледна точка бихме я причислили към традиционния монологичен роман, където авторът е всепри-съствуващ и предопределя светогледа на всеки герой без диалогич-нсст на изложените идеи. От гледище на генерационния метод, до­казал многократно несъвършенствата си в историзирането на ли­тературата, Андерсон Имберт поставя Ромуло Галиегос сред роде­ните от 1885 до 1900 (Галиегсс е роден в 1884) и изявилите се между 1910—1925 (публикува първия си роман «Рейналдо Солар» в 1921). Но както посочва самият Имберт, Галиегсс е възпитан в каноните на модернистката естетика, от една страна, а от друга — на описателния реализъм и художествения импресионизъм, като отбелязва, че основната тема «цивилизацията и варварството» има социално съдържание. Друг изтъкнат последовател на генерационния метод, X. X. Аром, поставя писателя в поколението от 1894 и го определя за продължител на модернизма. Що се отнася до Астуриас, Аром му отрежда място сред поколението от 1924, а Имберт го окачествява като сюрреалист.

Очевидно малък е приносът на генерационния метод и на този на традиционната периодизация въобще за правилното локализира­не на «Доня Барбара» и «Сеньор президентът» в испаноамерикан-ския литературен контекст. Най-проницателните изследователи на испаноамериканската литература, като перуанеца X. К. Мариатеги, избират метода на периодизацията, изхождайки от обществено-икономическите условия. Той определя три основни периода в литературата: колониален, космополитен и национален. Арженти­нецът Грегорио Вейнберг, отчитайки конкретната действителност,, също дели испаноамериканския културен процес на три етапа: «наложена култура», «приета култура» и «разисквана култура». Кубинецът Портуондо развива тези понятия. През първия «коло­ниален» период «приетата» внесена култура се налага над местната, която продължава да съществува в синкретични, смесени форми и слага отпечатъка си върху нея. През втория период на «приетата култура» испаноамериканската литература се освобождава от опекунството на Испания и приема влияния от цяла Европа и от САЩ. Започва осмисленото търсене на автентично националното, ксето отвежда испаноамериканската художествена словесност до третия период — «разискваната култура» или «литературата на освобождението». В тези три главни периода се очертават различни подпериоди, основани предимно върху самобитния литературен про­цес, които оценяват испаноамериканската литература много по -вярно от традиционната класификация, следваща западноевропей­ските модели. Литературните подпериоди, прекосяващи различни исторически епохи, са единствените, които ни водят до същността и значението на «Доня Барбара» и «Сеньор президентът» (два съвсем р. (лични романа) в един общ литературен контекст. Един от тях е битоописателният подпериод, процъфтял главно през XIX век (век на романтизма според западноевропейската класификация). В него изобилствуват битоописателните картини — елемент, който в. «Доня Барбара» изгражда структурата на много глави.

«Доня Барбара» е връхна точка и в т. н. «литература на циви­лизацията и варварството»: тоест «цивилизацията» на европееца срещу «варварството» на латиноамериканеца. В историческата си, еволюция терминът «варварство» е прилаган винаги спрямо чужди култури, а терминът «цивилизация», от по-късен произход, спрямо буржоазното развитие. Двата термина, в тясно единство, придобиват световна значимост с експанзията на капитализма, който, за да оправдае ограбването на близки и далечни народи, ги обявява за варвари. Капитализмът внася и расистко съдържание в термина. Ето какво заявяват идеолозите за испанските завоеватели като Хинес де Сепулведа: «Каква по-голяма облага и преимущество мо­жеха да получат тези варвари (американските народи — б. а.) от подчинението на тези, които с благоразумието, добродетелите и ре­лигията си ще ги превърнат от варвари и полухора в човешки съще­ства и цивилизовани люде, когато бъдат способни на това, от неверни­ци и роби на демоните в християни и поклонници на истин ския бог...»

Литературният подпериод на € цивилизацията и варварството» в традиционното му значение не се отличава много от схващанията на Сепулведа, с отежняващото обстоятелство, че действителното варварство — геноцидът, в тезата на Сармиенто е насочено срещу собствените етнически общости — гаучото. В «Доня Барбара» често срещаме думата «цивилизация», чиито носител е Саитос Лусардо. Целта на този интелектуалец, дошъл от Каракас да наследи бащи­ния имот, е да приложи нови начини на работа и живот в Равнината (Ел Ляно). Равнината представлява хиляди километри равна земя, простираща се в Колумбия и Венецуела. Обитателите й са земеделци и скотовъдци, наричани «лянерос» или равнинци. Те са развили соб­ствено изкуство, народно творчество, нрави и т. н., които са пре­красно описани в романа. Равнината и равнинецът в много отноше­ния са тъждествени на аржентинската пампа и гаучото. На Равни­ната Галиегос приписва свръхестествени сили и книгата е пропита от предопределеност и фатализъм. Човекът е в конфликт с приро­дата. Дори героят «цивилизатор» чувствува повика на насилието — това е алтернативата на братовчеда му, чиято «цивилизаторска» мисия е завършила с морална разруха. Романът е изграден на антите­зата и паралелизма. От едната страна е варварството — доня Баро бара (барбара — варварка) и шайката й, а от другата — Санто-Лусардо (света светлина) и подкрепящите го пеони. И съответнот-противопоставяне между последните: Антонио — Балбино, Карме-лито — Ел Брухеадор, доня Барбара — Марисела, душевната борба на самата доня Барбара и т. н. Героите са схематични — на страната на доброто или злото, а тезите им — романтични.

Разглежданият роман е съпричастен и към широко разпростра­нената литература на «касикизма» или «каудилъизма», тоест на местния главатар, феодал, силен човек, който се разпорежда по своя воля с всичко и всички — явление, възникнало на континента главно след установяването на «независимите» републики, замести­ли испанските вицекралства, в които господствуват анархията и произволът на местния владетел. Корените на литературния под­период за касика, създаван от стотици творби, откликнали на този характерен белег на испаноамериканската действителност, можем да намерим отчасти в «Кланицата» (1838) на аржентинеца Естебан Ечеверия, който пише срещу диктатурата на Росас. А най-добрият пример на този вид литература е несъмнено «Педро Парамо» (1955) на мексиканеца Хуан Рулфо. Фигурата на «касика» е ясно очертана и в «Доня Барбара» — местната властелинка, налагаща свои закони на Равнината. Но Галиегос внася допълнителни елементи, които придават оригиналност на произведението: касикът тук е жена, изпитваща душевни терзания и която в края на краищата се поко­рява на любовта. В този факт обаче не трябва да търсим никакъв символизъм, нито християнщина. Макар писателят да представя Сантос Лусардо като носител на реда и прогреса, той несъмнено е бъдещият касик на областта, но ще използува по-изтънчените ме­тоди на съвременния градски диктатор.

Литературата за касика е пронизана от един основен елемент — социалната критика. Лесно разпознаваема в «Доня Барбара», особеността на тази критика в испаноамериканската художествена словесност се състои в това, че често прекрачва границите на пе­риодите. Недооценяването й може да върне произведението назад до неоколониалната или колониалната литература и, обратно — да го изведе до литературата на освобождението. Но както отбелязва Портуондо, социалната критика е основен структурен елемент в испаноамериканската литература и през трите периода, посочени от него. И макар социалната критика — най-всеприсъствуваща в литературата на освобождението — да характеризира и «Доня Барбара», все пак в качествените измерения на степенуването се проявяват разликите с книгата на Астуриас, където социалната критика се обогатява и придобива по-ясен политически характер. Ето откъде започват и разграниченията между «Доня Барбара» и «Сеньор президентът» (1946).

Казахме, че корените на литературата за касика откриваме в «Кланицата» на Ечеверия, там намираме и наченките на литератур­ния подпериод за диктатора, разбира се, и в други творби като «Амалия» (1951) на аржентинеца Хосе Мармол. Но диктаторът като обособен литературен герой навлиза в белетристиката в 1904 с романа «Ностромо» на Конрад, който взема сюжета от Латинска Америка. Тоест литературният подпериод за касика не предшест-вува, а върви успоредно с литературата за диктатора. Но когато повествованието пренася центъра си в града, диктаторът взема пре­вес над касика и се установява в литературата с книгата «Тирани­нът Бандерас» на испанския писател Вилие-Инклан, публикувана в 1928. Следват множество белетристични творби, посветени на­пълно или отчасти на проблема за диктатурите, за да се стигне до романите иа четирима от най-големите майстори на словото: «При­ложението на метода» на А. Карпентиер, «Есента на патриарха» на Маркес, «Аз, Върховният» на парагваеца Роа Бастос (публику­вани все в 1974), а две години по-късно и в «Заупокойна служба» на венецуелеца Услар Пиетри. (Първообразът на сеньор президен­та  е  гватемалският тиранин Естрада Кабрера.)

Много може да се пише поотделно за «Деня Барбара» и «Се­ньор президентът», но на нас ни остава да изтъкнем характерните черти, които ги сближават, показвайки еволюцията на испано-американския роман и преминаването от един период към друг. И двете произведения се стремят към националното, към съкрове­ната същност на континента, макар у Астуриас то да е по-общочо­вешко. Този стремеж обуславя критичното изследване на действи­телността и обрисуването на някси реалности от народния бит и мисловност. Но как те постигат това? Галиегос използува битоопи-санието — нравите, обичаите, занаятите, сел скостопанските дейно сти, като събирането на добитъка, ебяздването на конете и т. н., опис-га танци, цитира песни. И безспорно главите, където описаниет-завладява творческия процес, са едни от най-привлекателните. Читателят е погълнат от света на равнинеца, гледа го със симпатия, черпи познания за една географска област. Но писателят е външен наблюдател, избира една точка извън описваните реалности и оттам, без да се приближава, превръща видяното в художествено слово. Тези елементи участвуват в структурата на романа като принадени, връзката им с повествованието е механична. Когато я задълбочава, Галиегос използува романтичната функция на пейзажа спрямо героите. Причината не е в това, че Галиегос е прекарал само осем дни в Равнината. Такива са литературните канони на времето. В по-късните си творби писателят се опитва да проникне по-дълбоко в светогледа на съотечествениците си. Такова усилие се забелязва в романите «Канкларо» (1934) и «Канайма» (1935). Но позицията на неосвободил се напълно от диктата на «приетата култура» или «космополитния период» писател е лесно разпознаваема и по езика. Галиегос не се осмелява да употреби свободно словесното богатство и своеобразния синтаксис на човека от Равнината или джунглата, тоест тези отклонения от литературната езикова норма, използу­вани без задръжки от съвременните испаноамерикански романисти. В края на книгата Галиегос предлага речник, а и в самия текст ебяснява семантиката на редица думи, които според модерните изследвания на битоописателните произведения от началото на века са вече около 70 процента общо достояние на испаноговорещите на континента.

В това отношение Астуриас лети по-смело и по-високо, макар да огражда фонетичните изменения в кавички. Работата му с езика, свободното нарушение на езиковата норма показват качествено нов подход, коренно различен и спрямо народното творчество и митоло -гията. Години наред писателят е изучавал митологията на майте . Митологичното е органично вплетено в структурата на романите му, оживява в различни художествени образи, като ги превръща в митеми, поддържащи митичното звучене. Особено ярко се откроява това в «Хора от царевица» (1949). Благодарение на новите техники на повествование митът укрепява напрегнатото равновесие между реалното и фантастичното, като и двете получават своето обяснение именно чрез него. Например митологично «вечното», извънсъбитий -ното време на диктатора обяснява застиналата, ужасната атмосфера в синтетичната република. Многопластовостта, нарушената хроно-логичност, свободното боравене с пространството и времето позво­ляват на Астуриас да обхване по-цялостно «вътрешната» и «външ­ната» действителност, възпроизведена литературно, или целия този комплекс от социално-икономически, психологически и прочие елементи, в пълно отличие с художествените похвати и крайния резултат при Галиегос.

В заключение можем да кажем, че по-голямата част от съвре­менните литературни творби, създавани в Испаноамерика, доказват принадлежността си към т. нар. «литература на освобождението» . «Доня Барбара», едно от бележитите произведения на испаноаме­риканската литература, е на границата между този и предишния период, доколкото плаща дан на недоизяснени позиции по отноше­ние на цивилизацията и варварството, ограничеността на социалната критика, битоописанието в първичния му вид, художествените по­хвати. И трябва да отбележим, че в литературата на освобождението подпериодът на цивилизацията и варварството е претърпял качест-вени изменения — варварството са агресиите на североамерикан­ския империализъм и изродените капиталистически отношения в Испаноамерика, а цивилизацията е културата на испаноамерикан-ските народи, борбите им, литературата на стотиците и големи пи­сатели. . . «Сеньор президентът» принадлежи изцяло към литера­турата на освобождението. Подпериодът на диктатора се намира в пълен разцвет, доколкото испаноамериканската литература винаги откликва на заобикалящата я действителност, а социалната крити­ка бележи непрекъсната тенденция към политизиране, плод на все по-ясното съзнание на испаноамериканските писатели за «инстру­менталната» функция на литературата, която е една от най-съкро­вените им традиции.

ВЕНКО  КЪНЕВ

-----

Латиноноамериканският модернизъм няма нищо общо с европей­ския. — Б. а.