В началото на второто хилядолетие от нашата ера възникват песните на трубадурите и труверите — първите поетични цветя, разцъфтели на френска земя. Тази почва се оказва благодатна. През всяка следваща епоха израстват нови издънки — коя от коя по-свежа и по-плодбвита; всяко столетие (с изключение на подчертано разсъдъчния осемнадесети век) е озарено от поети, които се нареждат между най-бележитите творци на световната литература.

 

Продължителното развитие разкрива простори за небивала мпогостранност. Във френската поезия е отразено разнообразието на родния кран. В нея свети топлото слънце на Прованс и бушуват бурните вълни на Атлантика; тя се извисява към върховете на Алпите или лъкатуши край замъците по бреговете на Лоара. Същевременно това е вълнуваща летопис за съдбините на един народ, конто никога не се е примирявал с тиранията, един народ със славни революционни традиции. За него стихът е не само отмора, но И оръжие в трудните часове. Той сякаш никога не е доволен от онова, което притежава, и е вечно устремен към неясните обещания на бъдещето. . .

Не е трудно да се види, че и най-повърхностното проследяване на деветте века френска поезия бн надхвърлило обичайния обем на един предговор или послеслов. За щастие съществуват достатъчно много изследвания както върху цялостната панорама, така и относно най-важните литературни школи и отделни творци. От друга страна, кратките биографични данни за авторите, конто понякога се дават в антологиите, се свеждат до толкова елементарни сведения (дата и място на раждането и смъртта, най-важни стихосбирки), че не биха дали представа за непознатите поети, а по отношение на широко известните са напълно излишни. . . Всеки, който се интересува да научи повече за епохите и личностите.без друго следва да се насочи към трудовете на множеството компетентни литературни критици и историци.

 

Съвсем друг е случаят с конкретните пояснения, от които се нуждаят някои стихове. Понякога, особено у авторите от отдавнашни времена, са срещат отмрели думи, имена на слабо известни личности, намеци,свързани с отдавна забравени факти и други подобни. Обяснителните бележки в края на книгата са необходими, защото и в иан-отдавнашните текстове всичко трябва да бъде разбираемо за съвременния читател.

Една френска поговорка гласи: «Когато пее, кукувицата изрича собственото си име.» Тази народна мъдрост важи за всеки творец. Но ако отделният поет изразява само своята индивидуалност, многовековната френска поезия е огледало на цял народ. В нея са въплътени всички характерни черти на французина.Не само духовитостта, а и яснотата на мисълта; не само жизнерадостния дух, а и ненавистта към всяко подтисничество. В пъстро и непреднамерено многообразие тук се преплитат всевъзможни лични съдби и всякакви перипетии на една почти хилядогодишна история.

 

Да се предаде изобилието на отсенките чрез своеобразието на отделните творци, е н ще остане най-трудната задача при представянето на по-широк подбор от стихове на френски поети. В своята работа над тези преводи винаги съм се стремял да не забравям това. Разбира се, тази постоянна грижа е само една от многото. Но нека не забравяме, че още по-големи са били мъчнотиите за преводачите в миналото, когато са правени началните стъпки в тази насока. При липса на каквато и да е литературна традиция, изоставени сами на себе си, недооценявани и дори гледани отвисоко,' те храбро са пристъпвали към отговорната си задача и — всеки според своите сили — са дали възможност на българския читател да надникне в съкровищницата на френската поезия. Едничка тяхна награда е било неповторимото усещане, съпътствуващо самоотвержеността, стремежа към съвършенство и свръхнапрежението, без които не може да се превеждат стихове.

 

Езикът се развива и променя, изискванията към преводаческата работа се повишават. Но няма съмнение, че и бъдещите продължители на това дело ще се вдъхновяват от творческите усилия ма отколешните труженици, от всеотдайната им любов   към поезията.

 

ПЕНЧО СИМОВ