Вековете които ни делят от античността, са я обкръжили с величавост и достолепие. Липсата на подробни биографични данни за много видни римски писатели ни отнема възможността да по­чувствуваме реалния им човешки живот. А разгадаването на лич­ността, сътворила достигналото до нас произведение, е често затруд­нено и от изискванията на съответния жанр, чийто плътен контур потулва щрихите на индивидуалността. Затова лесно можем да разберем изненадата — и разочарованието на Петрарка, комуто откриването на кореспонденцията на Цицерон, единствено по рода си свидетелство за живия живот иа този деец на Рим като поли­тик, писател и просто като човек, струва разклащането на митич­ния образ, който италианският хуманист си е изградил под впеча­тление на речите, ораторските и философските съчинения на рим­лянина.

 

Целият обемист корпус от около 900 писма не се явява на­веднъж пред Ренесанса. Най-напред, в 1345 г., Петрарка открива във Верона ръкопис на 16 книги писма на Цицерон до най-близ­кия му приятел Тит Помпоний Атнк; в него са включени и писмата до брат му Квинт (три книги) и кореспонденцията с Марк Брут, достигнала до нас в непълен вид. Осемнадесет години след смърт­та на Петрарка, в 1392 г., е открит сборникът „До близките", об­хващащ също 16 книги. Ръкописната традиция след Цицерон е прибавила към писмата му и едно произведение, представящо wида свазория (реч за убеждаване), практикуван в реторските шко­ли от края на I в. пр. н. е. нататък.

 

Кореспонденцията се разгръща в границите на четвърт век, от 68 г. пр. н. е. до 43 г. пр. и. е., годината на смъртта на Марк Тулий Цицерон (роден в 106 г. пр. н. е.). Приживе авторът е за­мислял публикация само на отбрани писма, грижливо редактирани от предания Тирон, негов освободен роб и секретар. Преписката е твърде интимна, за да се позволи на чуждо око да надникне на­всякъде из нея. И изхождайки от това съображение, мнозина из­следователи днес са склонни да приемат като най-вероятно време на публикуването й периода на утвърждаване на Октавиан начело на държавата (след 31 г. пр. н. е.), и то като акт на политически реванш от страна на бившия триумвир, който, показвайки на­яве недостатъците на Цицерон като политик и човек, оправдава убийството му, дело на втория триумвират, и разпръсва ореола, създал се около името на този републикански деец. Може би дей­ствително такъв е пътят, по който до нас е достигнала тази пореди­ца дописки от самия въртоп на събитията, в които умира рим­ската република и се ражда принципатът, дописки, зачестяващи с приближаването до 43 г. пр. н. е.; авторът им, един от най-инте­лигентните и образовани хора на времето си, е не само съуча-ствуващ в съдбините на Рим, но и съпреживяващ ги дълбоко.

 

От трите тематични линии, които се вплитат в кореспонденция­та — обществен живот, частен живот, интелектуални занима­ния, — първата има превес, доминира, а другите две я допълват, по-рядко са самостоятелни. Тя се развива, следвайки, от една страна, издиганията и паденията в Цицероновата кариера, а от друга - задкулисните машинации в сената и народното събрание.

 

Началото й в настоящия сборник се слага в 62 г. пр. н. е. То­ку-що, през 63 г. пр. н. е., Марк Тулий, амбициозен потомък на второто по значение съсловие в Рим, конническото, което носи финансово-търговската мощ, е преживял кулминацията на пътя ся в държавните дела. Той, новият човек, homo novus, непринадле­жащ   към   висшите   сенатски   кръгове,   е   получил консулска власт благодарение на личните си качества, без опората на славно име, наследено от видни предци. В годината на управлението си той ликвидира заговора на обеднелия патриций Катилина, целящ насилствено вземане на властта. Но ролята на пръв в държавата Цицерон не може да запази през следващите години, в които ясно се очертава историческата необходимост огромното тяло на империята, както казва Тацит в своята „История", да бъде управ­лявано от едного. Маневрите на създадения през 60 г. първи три­умвират, обединил силите на тримата могъщи на деня Помпей, Крас и Цезар, изглежда, не малко улеснява изпращането на Ци­церон в изгнание (писма 9—14 включително) по обвинение на трибуна Клодий, че незаконно са били убити по негова заповед римските граждани, съзаклятници на Катилина. При краха Марк Тулий съвсем не проявява силата и смелостта, които биха могли да се очакват от него. И завръщането в Рим (писма 15—22 включително) не означава връщане и към първенство в общест­вените дела. Известно оживление и ангажираност му дава управлението на провинция Киликия (писма 24—28), където той проявява способностите си на разумен и човечен наместник. Но тепърва предстоят тежки години. Избрал след дълги колебания (писма 37, 39, 43, 47) несполучилата в гражданската война страна на Помпей, след битката при Фарсала (48 г. пр. н. е.), Цицерон се връща в Италия. През диктатурата на Цезар, този уклон от закон­ността и свободата (писмо 40—3), ораторът, по собствени думи, загубил всички плодове на своето трудолюбие и сполука (писмо 52, 2), се опитва да защити положението и достойнството си с умереност на поведение и реч, търсейки опора в примера на най-мъдрите гръцки мъже при подобна ситуация (писмо 40, 6). В убийството на диктатора (15. III. 44 г. пр. н. е.) опитният поли-тик не вижда окончателно освобождаване от опасността за единовластие: за него мартенските иди са дело най-славно и великолепно (писмо 57, 2), но незавършено (писмо 58, 1), неносещо утешение (писмо 60, 2) и радост (писмо 63, 9), понеже „ние", пише той до Касий (писмо 61, 1), „изглеждаме освободени от царя, не от царството". Борбата със следващия претендент Марк Антоний (пи­смо 66 и следващите до края) е новият връх на политическата му дейност, не по-малко значителен от събитията в 63 г., една борба, в която политикът влага цялата си сила, енергия, ловкост, опит и по-малко суета от преди. С речите си той неспирно насъсква се­ната и народа срещу Антоний, а писмата говорят за постоянните му усилия да спечели младия Октавиан на страната на сенатските кръ­гове и да го противопостави на по-възрастния му съперник, уси­лия, които се осъждат от някои защитници на по-твърда линия, напр. Брут във великолепното 73 писмо (според някои изследова­тели то е по-късно реторично произведение, прибавено към корпу­са). Този последен порив в защита на старата република му стру­ва живота, отнет в края на 43 г. пр. н. е. от хората на Антоний, който вече се е свързал с Октавиан и Лепид в т. н. втори триумвират.

 

За частния си живот Марк Тулий осведомява най-често в крак на писмата си, но не липсват, действително по-малко на брой, и по­светени изцяло на домашните му проблеми, на отношенията с близ­ки, на грижите му за имуществото (напр. писма 14, 27, 55). Достолепният консулар показва не само ясен поглед по ред делови въпроси, но не премълчава и недостатъците си — неумерено хар­чене (писмо 5, 11), слабост към предмети на изкуството, към ху­бавото хапване (писмо 42), — като успява и да се самоиронизира за тях. Вярно: в такива случаи героичният му блясък помръква — но чувството за близост с човека и епохата нараства. Търсене на емоционална връзка с близките като опора се долавя особено ясно в периодите на несполука — изгнанието и преди всичко времето на Цезаровата диктатура, когато го сполетява най-тежък удар — смъртта на любимата дъщеря Тулия (писма 50 и 51).

 

Тогава стават особено интензивни и интелектуалните му за­нимания. „Знай, че след като се върнах в Рим — пише той в 44 писмо до енциклопедиста Барон след битката при Фарсала, — се помирих със старите си приятели, т. е. с моите книги." В годините на активен обществен живот той, от една страна, се запознава с постиженията на елинската и латинската словесност, от друга, създава и обработва преди всичко речи, чрез които древният рим­лянин пряко е реализирал връзката си с res publica (вж.. т. н. консулски речи, споменати в 5 писмо). Сега към създадените през 50-те години съчинения по реторика и философия — „За оратора", „За държавата", „За законите", — първите две от които се споменават в 53 писмо, се натрупват „Брут или за про­чутите оратори", „Оратор", „За границите на доброто и злото" и „Академика" (споменати в 53 писмо), „Тускулански беседи (писмо 63,3) и много други. Но за Цицерон притеглянето на vita con­templativa никога не надмогва силата, която го държи към vita activa (нека ни е позволено да си послужим с тези по-късни съчетания). Външните условия, неблагоприятното време го карат да се дистанцира от vita activa, а не вътрешната убеденост в по-високата стойност на живота в уединение — макар че долавя, красотата му. „Търся всякакви основания да заживея някога, по свое усмотрение и твърде много хваля и одобрявам този твой. начин на свободен отдих — пише той до Марк Марий в 55 го­дина (писмо 17, 5). Ако се поосвободя от моите обязаности (впро­чем не искам да се освободя напълно), то ще те науча наистина какво означава да живееш по човешки дори теб, който в продъл­жение на много години размишляваш само върху това." И това предпочитание е обяснимо: Цицерон е твърде много римлянин, и то римлянин от републиката, който гради йерархията на ценно­стите в обема на социалния космос; Цицерон е и личност без съм­нение твърде честолюбива, стремяща се към външна показност, така че този високо интелигентен, чувствителен, духовит и с тъ­нък вкус човек губи мярка, гонейки прослава на името си (вж. 16 писмо до Лукцей).

 

Близост с личността на Цицерон в писмата дава и словесната им форма. „Писмата ... обикновено изтъкавам от обикновени ду­ми" — обяснява той на Пет в 49 писмо. И действително, реторич­ната украса, характерна за речите му, всички гиздила от парфю­мерията на Исократ и учениците му, за които Марк Тулий се само-иронизира (писмо 5, 1), тук почти не се чувствуват. И колкото по-близък е адресатът — напр. Тит Помпоний Атик или Квинт Цицерон, толкова по-естествено, в бърз темп тече речта, изпъстрена в латинския оригинал с гръцки изрази, с духовити забележки, пре­късвана с многозначителни намеци. Колкото по-голяма е дистан­цията, колкото по-официален е тонът на писмото, толкова по-плавно се развива изречението, в което се долавя отзвук от рето­ричната проза. Всяко от писмата до Цицерон, включено в достиг­налия до нас корпус, носи от своя страна индивидуалността на своя автор.

 

Така благодарение на Цицероновата кореспонденция добиват отчетливи контури ред образи, които иначе биха останали бледи сенки или дори само имена в латински текст: буйният, невъздържан Квинт Цицерон, своенравната му съпруга Помпония, интелигент­ният н неенергичен Требаций Теста, изтънченият Марк Марий, строгият и дълбок Матий, в чието великолепно писмо (65) откри­ваме Цезар през очите на искрено обичащ го приятел, и много други. Цицероновото виждане „отвътре" на държавните дела до­пълня и представите за идеализираните впоследствие републикан­ци, напр. Помпей с неговата колебливост или Катон, чиято крайна принципност е за уважение, но е приложима само в Платоновата държава, не и в тинята на Ромул.

 

В епистоларния жанр, гръцки образци за който са достигнали до нас чрез отделни писма на Аристотел, Платон, Исократ и Епи-кур, Цицероновата кореспонденция е първият — и ненадминат и след това сборник, примерен за следващите епохи — античност­та (Сеиека — I в. н. е., Плиний Млади — I/II в. н. е., Фронтан— II в., Симах — IV в.), Ренесанса, та чак до новото време. Но докато Сенековото писмо, един малък философски трактат, доказва емоционалната връзка на автора с vita contemplativa, а Плиниевото, един увлекателен разказ в изящна рамка — връзка с vita privata, то писмото на Цицерон, носещо цялата полифо-ничност на жанра, открива емоцията като неотменна част на кон­такта с vita activa в родината. „Оплаках вече отечеството, и то по-силно и по-продължително, отколкото коя да е майка единствения си син" — пише той до Пет (писмо 42, 2). И най-вече кореспонденцията на Цицерон звучи и до днес като свиде­телство за едно гражданско съзнание, съпреживяващо бедите на родината, жив глас от бурни времена.

 

АННА Б. НИКОЛОВА