На задната корица:

Беше зима. Ама каква зима. Снегът захлупил цялата земя. Една късна вечер се завръшах героично но внимателно от дома на моя възрастен приятел, който правеше най-хубавото вино в градчето и обичаше да казва: "От това вино, колкото повече пиеш, сутрин по-бодър се събуждаш!".

Улицата беше пуста. Снегът бодеше очите ми и ме караше да примижавам. Странна работа, не се виждаше, а се усешаше по бузите и клепките и сякаш валеше само около уличните лампи. Беше хлъзгаво и няма зашо да обяснявам, че ходех леко разкрачен. По едно време се подхлъзнах, задържах се и тогава видях човек в канавката. Лежи възнак и не шава.

Умрял! Приближих се плахо. Не, не беше умрял, а си спеше. От устата му излизаше пара и около устните и по мустаците му имаше висулки, а от носа му се беше образувала бяла купчинка. Престраших се и го побутнах. Не помръдва. Хубаво е да спасяваш хора от бялата смърт. Хванах го под мишниците, надигнах го и седнах на задника си. Но, едно време бях силен, напрегнах се, изправих се и го помъкнах.

- Къде живееш, бе човек?

Той не отговори. Тръгнах наслуки надолу по улицата, в тази посока ми беше по- лесно да го влача. Пъхтях, краката ми се подгъваха, взех си белята с този човек, по едно време той изсумтя и ми се стори, че казва:

-Тук!

От дясната страна на пътя имаш къща, тя беше по-ниско от улицата и до вратата й се стигаше по няколко засипани от снега стъпала.

- Тук ли?

Той измуча утвърдително. В този миг усетих, че силите ми ме напускат, тласнах го надолу, той се хързулна с краката напред, те се блъснаха в дървената входна врата. От удара тя се отвори и човекът се намъкна наполовина във входа. И изведнъж проговори:

- Влез да пием по едно!

*