Оригинално заглавие:
Vanity Fair, a Novel Without a Hero
*
УИЛИАМ ТЕКЕРИ И «ПАНАИР НА СУЕТАТА»
През първата половина на деветнадесети век, когато се ражда и живее Уилиам Мейкпийс Текери, Англия вече е развита капиталистическа страна. Английската буржоазна революция от средата на седемнадесети век е разчистила пьгя за развитие на капиталистическите производствени отношения, започнал е бърз растеж на производителните сили. В резултат на революцията феодалната собственост върху земята бива отменена, тя става притежание на буржоазията. Създават се предпоставки за интензивно развитие на селското стопанство и най-вече на промишленото производство.
Масовото експроприиране на селячеството и началото на промишления преврат са главните жалони на периода от края на седемнадесети до първата половина на деветнадесети век. Текери е съвременник на края на този период, когато промишленият преврат придобива по-осезаеми форми, машинното производство вече се е утвърдило, занаятчийството е изчезнало от икономическата сцена. Работническото движение придобива ръст, набира сили. Пролетариатът повежда борба за икономически и политически права. Победилата Велика френска революция от 1789 — 1794 г. засилва революционните настроения в Англия и разгръща масово демократично движение в 90-те години на 18-и век. Избухват два бунта в английската флота и въстание в Ирландия, потушени с голяма жестокост. Във външната си политика Англия от края на 18-и и началото на 19-и век участвува в съюз с феодални и полуфеодални държави, за да задуши Френската революция.
Повече от двадесет години (до 1815), с кратки прекъсвания, Англия води войни с Франция отначало против революцията, а пссле срещу Наполеон. Победата над Франция и успешното развитие на промишления преврат създават възможността да се установи промишлен, търговски и колониален монопол на Англия в световен мащаб. Английската промишлена продукция бързо нараства 15—20 пъти поради внедряването на машинното производство. Но през 1825 година се разразява първата в света циклична икономическа криза, която засяга тежко и Англия. Между 1816 и 1820 година се забелязва нов подем на демократичното движение. В него за пръв път вземат участие фабричните работници. Повежда се агитация за преобразуване на Парламента, даване на всеобщо избирателно право и други демократични реформи. 16 август 1819 година е паметна дата в английската история. Тогава в Манчестер се провежда осемдесет-хиляден митинг във връзка с настояването за избирателна реформа. Той е разпръснат от войска, но това «разпръсване» е по-скоро кървава касапница. Започват арести, репресии, съдебни процеси. Парламентът гласува закони против свободата на печата и организирането на събрания. Краят на 20-те и началото на 30-те години на миналия век донасят ново изостряне на класовите противоречия, на класовата борба. Това донякъде се дължи и на икономическата криза от 1830 година. През 30-те — 40-те години завършва промишленият преврат и то води до още по-силно изостряне нз антагонизма между буржоазията и пролетариата, между експлоата-тори и експлоатирани.
Възниква чартисткото движение, което Ленин нарича «първото широко, действително масово, политически оформено, пролетарски-революционно движение». Но в редовете на чартистите няма единство. Едни от водачите им (дясното крило: Ловет и др.) настояват борбата да се води с мирни средства, други са съгласни да прибягват до революционни действия единствено «при самоотбрана». Само левите чартисти, чиито водачи Гарии и Джонз били в кореспонденция с Маркс и Енгелс и се намирали под идейното им влияние, поддържат позицията, че без революционна борба работническата класа няма да победи. Липсата на здрава тактическа линия довежда до разгром на чартизма, но неговите заслуги като етап в английското работническо движение са големи. През 1840 година чартистите създават първата в света масова пролетарска партия, наречена Национална чартистка асоциация. Тази партия организирала големи политически кампании.
Чартисткият конвент в 1851 година приема социалистическа програма, в която се прогласява пълното завземане на властта от пролетариата, за да може да се осъществи преустройството на икономическата структура на обществото. Под влияние на чартисткото движение парламентът провежда нови реформи, фабричното законодателство се разширява, със закон бива ограничено работното време за жените и непълнолетните на десет часа.
Англия продължава военната си и колониална експанзия » завладява нови територии във всички континенти. Най-развитата капиталистическа страна през разглеждания период се оформя и като колониална империя.
Такава е епохата, в която живее и твори Уилиам Текери.Роден е в Калкута през 1811 година в семейството на заможен родител — предпоставка за материалната обезпеченост на автора, която продължава до момента, в който банката, където е вложен капиталът му, фалира и той е принуден да изкарва с труд хляба си. По-тясно свързан с живота на аристокрацията и едрата буржоазия, отколкото с обикновените хора, Текери има подчертано предпочитание към висшето общество и живота в него, описва слабостите и пороците па богатите. Хората от народа имат в произведенията му само спомагателна функция в развитието на фабулата, те са схематични образи на дребни използвачи, като например прислугата на господарите. Те също си имат свои сметки и цели, съвсем не безкористни. А Дикенз, започнал с бедност и труд живота си, предпочита да описва обикновените хора, бедните, онеправданите, страдалците. Текери дълго време изпитва силно влечение към изобразителното изкуство, искал да стане прочут художник и като илюстратор па литературни произведения ни е оставил само в «Пънч» около 400 рисунки от общо над 2000. Добре известна е случката с Дикенз па един банкет, когато Текери предложил кандидатурата си за илюстратор на «Пикуик» след смъртта на първия художник на произведението. Дикенз разгледал папката със скици на Текери и му отказал. Този факт извършил прелом в по-нататъшната съдба на Текери. Дотогава литературните му опити не му носят значителен успех, той все още е неизвестен. Отказът на Дикенз, когото Текери уважавал много по онова време, повлиява за отърсването на автора от намерението му да стане професионален художник. Гой насочил усилията си в литературното поприще и станал голям писател.
От шестгодишна възраст, след смъртта на баща си, Текери учи в Англия, под опеката на свои близки, в различни елитни училища. По-късно постъпва в Кеймбридж, но не се проявява като блестящ студент и не завършва образованието си. Повече обича да пише сатирични стихове и да рисува. Живее известно време в Париж в средите на английските бохеми. Посещава на два пъти САЩ,. Където изнася лекции за английските хумористи от Лондон, Оксфорд и Единбург.
Първи успех му донася «Книга за снобите», очерци. После «Панаир на суетата», който с първите си части не привлича вниманието на публиката. Смятат го за муден и скучен роман, издателят сериозно мисли да прекрати печатането на «Панаира» И тъкмо в този момент някои критици се изказват положително за творбата, интересът на читателите расте от ден на ден, множат се хората, които изминават цели мили до местния пощенски клон, за да се сдобият с поредната част от «Панаир на суетата». Това е романът, който заема централно място в творчеството на писателя, той му спечелва литературна слава в Англия, а по-късно и в цял свят. Но преди да се спрем ма «Панаир на суетата», ще проследим, макар и бегло, цялостното литературно наследство на автора.
В началния период на творческата си дейност Текери пише сатирични повести и романи, известни днес едва ли не само на литературните историци: «Дневникът на Йелоуплъш» (1837), «Грандиозните приключения на майор Гахагън» (1838—1839), «Кетърин» (1839—1840), «Големият диамант на Хогърти» (1841), «Записките на Фип-Будъл» (1842—1843), «Ирландски скици» (1843), «Успехите па Бери Линдън» (1848). В крайния период от творчеството на автора също има по-слаби произведения. «Вдовецът Ловъл» (1860), «Приключенията на Филин» (1861 —1862) и «Дени Дювал» последно и незавършено произведение). Текери има слабо начало и слаб финал, но много силно творчество през средния период от литературната си дейност. Естествено трябва да споменем по няколко думи за произведенията от този най-силен период па автора.
«Книга за снобите» излиза първоначално в хумористичното списание «Пънч» под малко по-различно заглавие, а по-късно и в отделна книга. За Текери снобизмът е порок, който характеризира цялата обществено-политическа система в Англия и определя отношенията между всички, от «държавния сноб» крал Джордж IV до лакеите и слугите. Много колоритна е сцената, в която писателят представя слугите на знатни лица, събрани в една странноприемница. Те се държат надменно един към друг в зависимост от ранга иа господарите си в обществото, но щом се появяват лакеите на краля, всички останали изпадат в раболепие пред тях. Доста подробно Текери се спира на живота и манталитета на богатите търговци сноби. За тях в света има само едно съществено нещо: покупко-продажбата. Тя е всесилен господар и властник на съдбите. Главното зло на снобизма е в това, че той осакатява нравствено хората, като ги прави фалшиви, пресметливи и бездушни към себеподобните. «Книга за снобите» завършва с гневна присъда над аристокрацията и привилегиите, главен разсадник на снобизма. Талантливото сатирично произведение на Текери ни дава за пръв път в синтезирана форма основните идеи на автора, залегнали в бележитите творби, които ще създаде по-късно.
«Пенденис» (1848—1850) рисува съдбата на млад човек от бедняло аристократично семейство. Той преживява горчиви разочарования в живота, несполуките се редят една след друга и причина за тях е не само околната среда, а и самият герой, неговият характер и поведение. «Пенденис» е написан по типа на френските романи, под влияние на «Човешка комедия» от Балзак, но не е тяхно абсолютно копие.
«Нюкъмови» (1853—1855) представлява семейна хроника, съчетана с широко платно от живота на буржоазията. В «увертю-рата» на романа героите са представени като различни животни, типове от басните на Езоп. Те олицетворяват отделни пороци в буржоазното общество, осъждани от автора и в други негови произведения. Сред отрицателните типове главно място заемат банкерът Барнз Нгокъм и лейди Кю. Главният герой Клайв Нюкъм съзнава зловредността на окръжаващата го действителност, ала не може да стори нищо за нейното преобразяване, тъй като сам той, подобно на Пенденис, макар и честен, все пак е незначителен човек. Според Чернишевски като реалистично произведение «Нюкъмови» има големи достойнства, но бележи началото на упадък в творчеството на автора. При това Чернишевски изтъква един голям недостатък па споменатия роман — отсъствието на класови стълкновения и на революционните маси през период, характерен със силни социални сътресения и борби в Англия.
Текери е писал и исторически романи, най-значителни от които са «Историята на Хенри Езмънд» (1852) и «Вирджинците» (1857—1859). Първият стои на по-високо художествено равнище и се смята за най-дебрия исторически роман на писателя.
А сега да се спрем на «Панаир на суетата». Първата глава на романа, наречена «Преди да се вдигне завесата», ни въвежда в един шумен панаир, където героите са марионетки, движени по волята на режисьора на спектакъла. Този режисьор-моралист, както изтъква самият автор, е длъжен да разкрие пред публиката самата истина и да заклейми порока, независимо дали моралистът носи клоунски дрехи или насторски одежди. Кукловодът изважда героите си от сандъка и завесата се вдига. Заглавието отразява много точно същността на романа, но до него според един от биографите на автора Текери достигнал случайно.Идеята за заглавието му хрумнала внезапно, "«огато една безсънна нощ се разхождал нервно из стаята си. Подобно на Архимед с неговата «Еврика» Текери възкликнал: «Панаир на суетата, панаир на суетата!»
Това е най-значителният социално-битов роман на писателя. Текери създава ярка картина на висшето английско общество от първата половина на деветнадесети век (по-точно от 1810 до 1830 година). Твърдението на някои критици, че Текери рисува тук
Викторианска Англия, е несъстоятелно, защото кралица Виктория* се възкачва на престола през 1837 година, а романът не включва, тази епоха, въпреки че «Панаир на суетата» е написан през 1847— 1848 година. Това е наистина богат и шумен панаир на човешката «суета», която има по-общ смисъл и включва в себе си всички пороци на човешката натура. Тук срещаме лицемерие в по-страшна форма от носителите му в Дикензовите романи, всичко се измерва с пари, тежестта и значението на хората се определят от имуществени? им еквивалент. Щом изгубят богатството си, губят всичко к приятелите и близките ги удостояват с най-дълбокото си презрение. Разковничето за успеха в живота са парите и само парите; Тази оценка на автора за съвременното му общестно важи с пълна сила и за днешното английско буржоазно общество, други са само, облеклото на героите, модите и външната обстановка.
Сюжетно романът разкрива съдбата на две млади жени: Амелия Седли и Ребека (Беки) Шарп. Първата е дъщеря на богат борсов посредник, а втората — на художник и балерина французойка. Амелия е свенлива, скромна, добродетелна, искрена и състрадателна. Често проявява наивност, която й струва скъпо. Най-милият на сърцето й човек — Джордж Озбърн, — когото тя е възвеличила в кумир, не я обича и си играе с чувствата й. Но тя не е в състояние да си създаде реална представа за Джордж. След смъртта му продължава да бъде вярна на своя идеал, живее със спомените от миналото и се утешава с портрета на мъжа си и със своя син. Грижи се за Джордж младши с трогателна преданост, след* разорението на баща си се препитава с оскъдни средства. Единствената й опора е нейният син, който дори не трепва, когато тя му съобщава, че трябва да отиде да живее у дядо си Джон Озбърн. «Лихвата» от тази сделка на дядото е по-добро материално обезпечение за майката и по-добри условия за внука Джордж. Амелия* свързва съдбата си с Уилям Добин едва в края на романа, когато научава, че покойният й съпруг се е готвел да избяга с Ребека Шарп.
Беки Шарп е най-живият и пълнокръвен образ в произведението. Майка й рано умира, детето остава само с баща, който пие и тъне в дългове. Преди да умре и бащата, той настанява безплатно Беки в пансиона на мис Барбъра Пинкъртън, където е бил известно време преподавател по рисуване. Беки е пълен антипод на Амелия.. Тя е хитра, лицемерна, практична; поведението й винаги се определя от целта, която гони. Беки е толкова обиграна, че дори умее «да се просълзява» и «трогва», когато обстоятелствата го налагат. Целта в живота й е да се вмъкне във висшето общество,, да стане огата, да живее в разксш и охолство. И постига тази цел, макар.
В кратко време. При това води съществуване на истинска аристо-сратка, урежда балове и приеми, поддържа тесни връзки с много влиятелни личности (какъвто е например лорд Стейн), без да има почти никакви доходи. Всичко става на основата на добре маскирано мошеничество, изнудване и покъртителни сцени с кредиторите. Единствената й добра постъпка в романа е разкритието, което нрави на Амелия, че покойният й съпруг Джордж Озбърн е предлагал на Беки в една бележка да избягат. Тя настоява пред Амелия веднага да пише на Добин и да го извика при себе си. Беки знае, че Добин искрено и предано обича Амелия и тя не бива повече да се измъчва заради един фалшив кумир. Като изключим това, Беки е напълно отрицателна във всичките си прояви. След скандала между Родън Кроли и лорд Стейн тя изгубва позициите си във висшето общество, всички я отбягват. Дори когато се преселва на Континента с плахата надежда, че ще успее в някое кътче да се укрие от английските си познати и ще си създаде наново изискан, макар и не толкова елитен кръг както в Англия, усилията й са напразни.
Останалите герои са също добре типизирани и всеки е носител па свои характерни отрицателни черти. Капитан Добин се откроява на този непривлекателен фон като единствения благороден, до-блестен и кристално честен човек. Той превъзхожда Амелия с реалното си чувство за добро и зло в живота и с напълно естественото си поведение.
Текери за пръв път след романтиците скъсва с идеализацията на женските образи, не ги представя и гротескно като Дикенз. Неговите героини са разкрити с голяма реалистична дълбочина и пълнокръвност. У Уолтър Скот жените представляват само шрихи иа някакъв образ, у Дикенз имат едно-единствено качество — обикновено са или злодейки, или чудачкн. Текери е новатор и в друго отношение — пръв показва взаимната връзка на героя с обществената среда, а това е една от най-значителните придобивки на критическия реализъм.
Подзаглавието на «Панаир на суетата» е «Роман без герой», по това е чиста условност. Всъщност героите са много, обаче липсва идеализация и превъзнесена окраска в обрисовката им. Нещо повече — ако трябва да говорим дори за главен герой, ще посочим безпогрешно Беки Шарп за централна фигура. Беки е главната пружина на действието. Тя е много активна, гъвкава и интересна като образ. Както правилно отбелязва съветският литературен историк и критик А. Аникст, «Беки е плът от плътта на буржоазно-аристо-кратичното общество. Не са по-добри от нея нито аристократите Кроли, където е гувернантка, нито семейство Озбърн, лорд Стейн, Цжоузеф Седли и много от останалите, които се мяркат из този панаир, на който се продават душите и телата на хората.» Няма да-сгрешим, ако изтъкнем, че в «Панаир на суетата» Текери е постигнал напълно целта си: да изобличи в много ярка форма пороците на буржоазно-аристократична Англия от първата половина на деветнадесети век.
На края на романа, както може да се очаква, режисьорът-кукловод прибира действуващите лица в сандъка, представлението свършва и завесата се спуска.
«Панаир на суетата» е доста обемисто произведение, в него всичко се разказва подробно, бавно и спокойно. Ала важна особеност на Текери е умението му да дава резки, неочаквани обрати в развитието на действието, своеобразни зигзаги на сюжетната линия, или както се изразява съветският очеркист М. П. Алексеев, у Текери действието е верига от статични брънки, които в своята, съвкупност дават развитие, движение. Такъв е мигът, в който Беки Шарп изведнъж изхвърля през прозореца на екипажа подарения й от добросърдечната мис Джимайма речник на именития лингвист-доктор Джонсън, което се смята за особена чест към напускащите-пансиона. Или когато очакваме Джоз Седли да направи най-после предложение за женитба на Беки, а тя го е накарала да й помага в намотаването на копринените конци, влизат Джордж и Амелия в стаята и напълно осуетяват очакваното събитие. Пестеливо е описано сражението с Наполеон при Ватерло, неочаквано и теле-грамно научаваме, че Джордж лежи на бойното поле, пронизан в сърцето от куршум.
Като критически реалист Текери стои по-високо от писателите— романтици. Изобщо романтизмът в английската литература е по-силно изявен в поезията,отколкото в прозата. Както знаем от теорията на литературата, романтизмът рисува изключителни герои при изключителни обстоятелства, а според определението на Енгелс критическият реализъм «подразбира освен правдивост в подробностите вярност в предаването на типични характери при типични обстоятелства». Това достатъчно ярко отразява качествената разлика между едното и другото литературно течение. Критическият реализъм в Англия има още в началото си двама бележити представители:Дикенз и Текери. Вторият, който произхожда от богато семейство, предпочита да описва живота на буржоазно-аристократическата върхушка. Народът, с малки изключения,, отсъствува от произведенията му. Няма работнически маси и класови борби, и то по време, когато има какво да се отрази от живота на английските трудещи се. Но Текери притежава едно безспорно предимство пред по-даровития си колега Дикенз. Това е така нареченият «обективен реализъм» на Текери. Защото Текери се явява като страничен наблюдател на действието, на събитията в своите произведения, което е за предпочитане, отколкото прякото участие Чикснз в скърбите и радостите на неговите герои.
Независимо от своята едностранчивост в обрисовката на английското общество Текери е една от най-внушителните фигури в историята на английската литература, бележит представител на критическия реализъм. Със средствата на иронията и сатирата писателят бичува недъзите на капиталистическа Англия. Творчеството му има голямо познавателно значение, а образите, създадени от него, оставят в паметта на читателя дълбоки, трайни следи.
ХРИСТО КЪНЕВ
