В първата си версия, съдържаща пет книги и заложена в основата на настоящия български превод, романът „Приключенията на Симплицисимус Немски" излиза през 1668 г., но поради опасения, че може бързо да остарее по лавиците на книгопродавците, за година на издаването предвидливо се посочва 1669. Като име на автора му фигурира Герман Шлайфхайм фон Зулсфорт, а в обширно подзаглавие се пояснява: „Това е описание за живота на един необикновен странник на име Мелхиор Щернфелз фон Фуксхайм, къде и кога се е появил на този свят, какво е видял, научил, изпитал и препатил в него и защо доброволно отново го е напуснал. Извънредно забавно и твърде полезно за прочитане." Неизвестно на обществеността е името не само на автора, но и на книгоиздателя — някой си йохан Филион уж от Монпелгарт в Швейцария. Романът обаче намира изненадващо добър прием и незабавно последва второ издание. Успоредно с него самостоятелно бива публикувана книга шеста като продължение на приключенията на Симплиций и се подготвя трето, обединено издание.

 

В същото време франкфуртският книгоиздател Георг Мюлер се възползува от невероятния успех на произведението и без допитване до автора (нещо обичайно по онова време) го препечатва, нанасяйки известни стилистични поправки и отстранявайки част от диалектизмите. С четвъртото и петото издание на романа през 1671 г. авторът си „отмъщава" на неочаквания конкурент, като приема всички подобрения в духа на формиращата се национална езикова норма. Освен туй включва още три продължения и една добавка, а илюстрирането му с двадесет гравюри направо го превръща в луксозно издание.

 

Наред с тази немного почтена надпревара да се модифицира оригиналът ц да се задоволи търсенето на книжния пазар внимание заслужава още една текстова подробност. Непосредствено след шестата книга е прибавена заключителна бележка към любезния читател, в която между другото се казва: „Този „Симплицисимус" е творба на Самуел Грайфензон фом Хнршфелд, и то не само защото подир кончината му я открих сред завещаните от него ръкописи, но и понеже в нея той самият се позовава на създадената от него „Целомъдреният Йосиф", а и в „Сатиричен пилигрим" споменава своя „Симплицисимус", който отчасти бил написал на младини, бидейки още мускетар; не ми е известно само по каква причина чрез разместване па буквите е променил името си, та на титулната страница вместо него е поставил Герман Шлайфхайм фон Зулсфорт." В края на бележката стои съкратеният подпис X. И. К. Ф. Г., който още повече озадачава читателя и заплита загадката около името па автора (или може би издателя) иа книгата.

 

Независимо че през следващото столетие романът претърпява още четири издания и към неговите ценители се числят такива изтъкнати личности като Готфрид Вилхелм Лайбниц и Готхолд Ефраим Лесинг, някогашната му популярност се възобновява в началото «а XIX в., когато писателят Херман Курц го преоткрива за романтиците. В съгласие с рслигиозно-мистичните им възгледи за тях особено привлекателен е образът на отшелника, а песента за Славея си извоюва трайно присъствие в антологиите на немската поезия. Именно романтиците спомагат „Симплицисимус" да намери своето място и в световната литература като най-значително произведение от епохата на немския барок. На Ернст Теодор Ехтермайер принадлежи заслугата, че през 1838 г. в съкращението X. И. К. Ф. Г. разчита инициалите на Ханс Якоб Кристофел фон Гримелсхаузен, а в останалите имена дешифрира анаграми на Кристофел фон Гримелсхаузен, използувани от автора като псевдоними — общо десет на брой, включително Мелхиор Щернфелз фон Фуксхайм (по-точно Фугсхайм). Оттук нататък, макар и с голямо закъснение, започва издирването на сведения за живота на Гримелсхаузен.

 

Преди да бъде разбудена тайната около авторството на „Симплицисимус", романът се е смятал за автобиографичен. И в него действително се откриват указания за младостта на Гримелсхаузен, но в твърде недостатъчна степен и в завоалиран вид. Чрез сравнения с данните в други негови произведения и чрез проучване на исторически документи от XVII в. днес все пак съществува известна представа за личността на този забележителен писател.

 

Предполага се, че Ханс Якоб Кристофел фон Гримелсхаузен е роден през 1621 или 1622 г. в хесенското градче Гелнхаузен, недалеч от Франкфурт на Майн. Произхожда от занаятчийско семейство, преселило се някога от Тюрингия. Поради ранната смърт иа баща му и повторния брак на майка му грижата за неговото отглеждане поема неговият дядо — хлебарят Мелхиор Кристоф. През 1627—1634 г. вероятно е учил в местното латинско училище С.тсд битката при Иьордлингеп и опустошаването на Гелнхаузен потърсва заедно с част от съгражданите си убежище в крепостта Ханау. От там бива отвлечен от хесенски войници и попада във водовъртежа на Тридесетгодишната война. Не е сигурно дали лично е преживял сраженията при Магдебург и Витщок, но във Вестфалия е пребивавал с ленбдрагунския полк на граф фон Гьон. с който през 1638 г. се отправя на юг към обсадената крепост Брайзах в Баден.

 

През следващата година постъпва В новосформирания кайзерскн полк на Ханс Райнхард фон Шауенбург — коменданта на град Офспбург. В течение на няколко години служи като мускетар и Писар, а по време на последния поход в Бавария навярно е полкови секретар. След подписването на Вестфалския мир (1648) се завръща в Офепбург, оженва се за Катарина Хенингер и става управител на имението на своя бивш полкови комендант в Гайсбах. За десетина години успява да се замогне и дори открива собствена гостилница на име „Сребърната звезда". Известно време е надзирател на замъка Уленбург, а от 1667 г. до края на живота ен е кмет иа градчето Ренхен в страсбургското енископетво. В средата на следващото десетилетие тази гранична област отново се превръща в арена на бойни действия, предизвикани от териториалните домогвания на френския крал Луи XIV. Кметът на Ренхен не остава безучастен и според архивните документи очевидно оглавява местното опълчение. В църковната книга на селището на латински език е отбелязано, че на 17 август 1676 г. е починал уважаваният Йоханес Кристофорус фон Гримелсхаузен, един високо-надарен, много образован мъж, кмет на Ренхен. Край смъртния одър той бил заобиколен от деветте си деца. Знае се също, че в края на живота ен е бил католик, но кога и защо е изоставил протестантското си вероизповедание — това, както и много други възлови моменти от биографията му, остава загадка.

 

Литературната дейност на Гримелсхаузен започва с установяването му в Гайсбах и продължава в Ренхен. За по-малко от десет години публикува над двадесет творби — постижение, което според литературоведа Гюнтер Вайт също спада към необяснимите неща в живота му. През 1666 г. излизат „Сатиричен пилигрим" — своеобразен трактат, в който се разглежда възможността да се дадат два взаимно изключващи се отговора на всеки жизненоважен въпрос, и „Целомъдреният Йосиф" — героичнога-Лантен роман но известния библейски мотив. Изпъстрени с необикновени разкази и забавни случки са „Европейски календар" (1669) п „Вечен календар" (1671). Под истинското си име издава В унисон с литературния вкус на времето дори два дворцови романа — „Дитвалд п Амелинда" и „Проксимус и Лнмпида", в които проследява заплетените истории на влюбени принцове и принцеси.

 

Заслужено признание па творец Гримелсхаузен си спечелва, естествено, заради обективната картина на своето съвремие, талантливо обрисувана в „Симплицисимус" и в органично свързаните с него романи от така наречения симплициански цикъл — „Скитницата Кураж" (претворен от Бертолт Брехт в пиесата „Майка Кураж и нейните деца"), „Странният Шпрингинефелд", „Чудноватото птиче гнездо" и др. Обединяващо звено между тях е както частичната общност па персонажа (Либушка, същинското име на Кураж, е фаталната приятелка на Симплиций от минералните бани, а Халосника от настоящия превод е Шпрингинефелд), така и основната тема на автора — Тридесетгодишната война. Характерно за повествованието му е, че той не се стреми да представи войната всеобхватно и хронологично, нито да изтъкне възхода или падението на нейните пълководци. В центъра иа вниманието му стоят ония, на чийто гръб и за чиято сметка се водят бойните действия — ограбваните, измъчваните, убиваните, все едно дали са цивилни или войници.

 

Но въпреки безпроблемноетта при възприемане на реалистичните, на места дори натуралистични ситуации мнозина читатели непринудено ще си зададат въпроса: всъщност кой срещу кого н за какво воюва? В четвърта глава на книга първа авторът, въплатил се в Симплиций, отбелязва: „ . .. последователността на моя разказ налага да отразя за любезните потомци ужасите, вършени непрекъснато в тази наша немска война." Оливие от своя страна обобщава лутанията си по следния начин: „Тъй като вече не биваше да се появявам нито в кайзерски, нито в шведски, нито в хесенски гарнизони, освен ако подир бягството ми от тях не исках да се изложа на опасност, а при холандците повече не можех да остана, понеже насилствено бях озлочестил една мома и това по всяка вероятност щеше да се разчуе, реших да подиря убежище при испанците... Но когато се заех с осъществяването на този план, компасът ми изигра такава шега, че ненадейно се озовах при баварците" (IV, 21). А пред краля на оилфите Симплиций между другото иронично подчертава, че „и сега на земята се води ожесточена война тъкмо защото едни смятат, че други недостатъчно служат на бога" (V, 15). Съпоставяйки тези доста отдалечени една от друга реплики, струва ми се, че не би било излишно да се припомнят основните факти около тази „немска" религиозна война с толкова много неканени участници, придали й фактически облика на първа европейска война.

 

Като резултат от Реформацията (XVI в.) в политически децентрализирана Германия се оформят религиозно противостоящите си области на предимно католическия юг н па протестантския север. В началото на XVII в. техните князе се обединяват съответно в Католическа лига и в Протестантски съюз. До сблъсък помежду им се стига след събитията през 1618 г„ когато протестантските съсловия в Прага се обявяват срещу присъствието па кайзерски наместници, а през следващата година не признават избора на Фердинанд II от католическия двор на Хабсбургите за немски кайзер, т. е. император на Свещената римска империя на немската нация. Той се съюзява с баварския херцог Максимилиян (основател на Лигата на католическите князе), с испанския крал Филип III и временно с... протестантския курфюрст на Саксония Иохан Георг I. Оставени без подкрепа от Протестантския съюз, чешките метежници били разгромени, а земите нм — рекатолизирани. През следващите годшш Лигата продължава победоносния си поход на север, пълноводните Тили и Валешцайн прогонват датската войска на крал Кристияи IV, притекла се на помощ на долносаксонските протестантски князе, и сключват с него Любекския мир (1629).

 

След намесата на шведския крал Густав II Адолф, който се опасявал да не би кайзерското влияние да се разпростре върху Балтийско море, войната придобива феодален грабителски характер. Ведно с хесенските си съюзници и с финансовата подкрепа иа (католическа!) Франция шведите превземат цяла Северна Германия, а на юг проникват до Майнц и Мюнхен. Изпадналият в немилост Валенщайн отново бива назначен за главнокомандуващ на кайзерската войска и се старае да удържи нейните позиции. Опитите му да преговаря с шведите довеждат до собствената му гибел. Макар в битката при Люцен (1632) Густав II Адолф да загива, неговите генерали йохан Банер и Бернхард Ваймарски успешно продължават военните действия. Най-голямо поражение обединената кайзерска, испанска и баварска войска нанася на шведите при Ньордлинген (1634). Когато кайзерът п съюзилият се с шведите саксонски курфюрст сключват Пражкия мир (1635), към който се присъединяват почти всички протестантски съсловия, проблясва надеждата, че взаимното изтребване най-после ще се прекрати.

 

Тогава обаче на преден план излизат агресивните амбиции на Франция, която през 1635 г. обявява война на Испания, а през 1638 г. — на Германия, като преди туй активно подпомага шведите срещу кайзерско-саксонската коалиция (битката при ВитщОк). В същото време навред из страната безчинствуват военни отряди, в които освен наемници от споменатите страни участвуват англичани, шотландци, холандци (в подкрепа на протестантите) и палопци, италианци, хървати, казаци (в подкрепа па католиците п кайзера). Принципът „войната подхранва войната" се превръща в неписан закон, пленници се вземат дотолкова, доколкото незабавно могат да се използуват за попълване на собствените оредели редици, а каквото не са успели да отнесат воюващите, става плячка на мародерите.

 

Инвазията на французите бива спряна през 1643 г., през следващата година в Мюнстер И Оснабрюк немците започват преговори с тях и е шведите, но до прекратяване на бойните действия се стига едва през 1648 г. след сключването на Вестфалския мир. Последиците от тридесетгодишния кошмар, възникнал на религиозна основа и превърнал страната в терен на необуздано разбойничество, са ужасяващи — значителна част от населението на Германия е унищожено, цели области са опустошени и обезлюдени, нравствен упадък цари навред, политическата раздробеност, фиксирана в клаузите на мирния договор, се увековечава и става пречка за нормалното икономическо развитие иа немската държава.

С оглед па тази неестествена обстановка не би трябвало да учудва, че и ходът на литературните процеси в Германия е нарушен и те до голяма степен придобиват епигонален характер. За да проличи спецификата на симплицианския цикъл, редно е да се очертае традиционният фон, на който изпъкват творческите достойнства на Гримелсхаузеновите романи. XVII в. е епохата на абсолютизма (в Германия — на териториалния, княжеския абсолютизъм) с неговата барокова архитектура и изкуство. Типичен за литературата е дворцовият или галантният роман с идеализирани герои, живеещи в някоя екзотична или древна страна, но изцяло приспособени към изискванията на местния дворцов ритуал. Негова алтернатива е селската идилия, рисувана в пасторалните романи като подвид на галантните. Първообрази и на едните, и на другите възникват в Испания, Франция, Италия, придобиват популярност в Германия и намират сподучливо подражание в творчеството на писатели като Даниел Каспар Лоенщайн, Мартин Опиц, Филии фон Цезен, дори Гримелсхаузен. Не липсват обаче и автори като Кристияп Вайзе, йохан Бер, Кристиян Ройтер, чиито произведения стоят сравнително по-близо до действителността.

 

Независимо че плаща дан на модните увлечения, Гримелсхаузен намира главно поприще за изява на своя талант в съчетаването на бароковия стил с елементи на пикаресковия роман, зародил се в Испания („Животътна Ласарильо де Тормес" с неизвестен автор, „Гусман де Алфараче" на Матео Алеман, „Хустина" на Лопес де Убеда). По негово подобие и за разлика от галантния роман повествованието в „Симплицисимус." се води в първо лице, което придава на разказа по-голяма достоверност. Чрез своя главен герой, в чието поведение прозират същностни черти на прочутия фолклорен образ Тил Ойленшпигед, Гримелсхаузен споделя свои преживявания, наблюдения и размисли. Колкото и парадоксално да изглежда, неизменно художествено средство на автора дори при третиране иа основната тема е хуморът, преливащ понякога в гротеска. Не е безизвестно и неговото римувано признание „Какво пък, тъй ми е харесало — за истината да разкажа всеело", с което несъмнено дефинира платформата на своята безжалостна сатира.

 

Почти половината от живота иа Гримелсхаузен протича в условията иа Тридесетгодишната война. Този факт с определящ за светогледа му, намерил израз на редица места в „Симплицисимус". Авторът не е безучастен регистратор на събитията, него го вълнува несъвършенството в общественото устройство па всички равнища, той язвително осмива всяко отрицателно явление било сред селяните, военните и бюргерите, било сред аристокрацията и духовенството. Благородна завист у него събужда уредността в пощадената от войната Швейцария. Запознат с различни утопични произведения, той лансира идеята за централизирана, парламентарно управлявана Германия. Все пак за изразител на тази идея едва ли случайно избира един фантаст, представящ се за Зевс, а осъществяването й илюстрира чрез идеализираното неземно общество на силфите.

 

Религиозната разпра в страната и в Западна Европа, причинила на вярващите толкова страдания, го кара да мечтае за единение на християнските вероизповедания. Начинът за неговото постигане отново е предоставено на фантаста (III, 5), но ангажираността на автора се подчертава с повторно аналогично изявление на Симплиций: „Господин свещеникът чу ясно, че съм християнин ...; ала инак признавам, че не съм нито католик, нито протестант, а просто вярвам в дванадесетте символа на всеобщата свята християнска религия..." (III, 20). Може би безпристрастността спрямо конфесионалната поляризация е позволила на Гримелсхаузен без сътресение да смени първоначалната си протестантска вяра с католическа, още повече, че не съществуват свидетелства за наложителпоетта на този акт. Иначе религиозната му убеденост не подлежи на никакво съмнение. Въпреки жизнеутвърждаващото начало в целия роман накрая авторът- отрежда на своя герой отшелническо уединение като изход от несъвършенствата на света. Но този завършек, емоционално подсилен и оправдан с дълъг пасаж от трактат на испанеца Антонио де Гевара, не е израз на мирова скръб, а по-скоро признак на умора, на частична обезвереност след преживените разочарования. Затова в продължението на романа Симплиций подновява странствуването си, попада на самотен остров и отново се обрича на отшелничество, но вече не като пасивен съзерцател, а като трудолюбив служител на бога. Така възниква първата немска робинзонада — петдесет години преди световноизвестното произведение на Даниел Дефо.

Открит остава въпросът дали религиояно-политическият неконформизъм и язвителната социална критичност на Гримелсхаузен го подтикват към благоразумното използуване на псевдоними, или и в тази игра на криеница се проявяват елементи на бароковата причудливост.

 

Относно езиково-стилннте особености на оригинала трябва да се отбележи, че те са представителни за епохата, но същевременно носят силния отпечатък на Гримелсхаузеновата индивидуалност, на удивителното му словно богатство. В текста налагащата се Лутерова книжовна норма се преплита с романизми, добили разпространение по време на войната, както и с просторечни и диалектни изрази от рейнските области, където авторът прекарва по-голямата част от живота си и има допир до Всички нископоставени слоеве. От друга страна, общуването с образовани и знатни лица го ориентира дори в дворцовия етикет. Необикновената му начетеност проличава от свободното боравене с латински идиомн, от позоваванията му на различни чуждестранни източници, от цитирането иа многобройни митологични мотиви и исторически личности. Тези енциклопедични похвати не са самоцелни. Верен на хуманистичните традиции, Гримелсхаузен вгражда познанията си като метафори и алегории, като незаменими средства за образност и иносказателност, макар прекомерната обстоятелственост нерядко да утежнява синтактичната постройка иа фразата.

 

Независимо от това с. какво „Симплицисимус" ще заинтригува, удиви или охлади българския читател, неговите достойнства като уникален културен документ па немския барок са неоспорими. Отразявайки адекватно един трагичен период от немската история, тон същевременно разчупва рамките на локалиостта, надраства своята епоха и запазва актуалността на социално ангажираното си звучене. За това свидетелствува фактът, че до навечерието на Гримелсхаузеновите тържества през 1976 г. „Симплицисимус" е бил преведен най-малко на 17 езика. Показателни са също думите на Томас Ман в предговора към шведския превод от 1944 г.: „С цялата си свежест романът е преживял почти три столетия и ще преживее още много." Какво по-голямо признание за непреходността на едно литературно произведение?

 

БОРИС ПАРАШКЕВОВ