Акутагава Рюноске  (автор)

Твърда корица с обложка, среден формат  |  384 стр.  |  450 гр.

(неизползвана книга в почти отлично състояние и позахабена обложка)

*

Из "Да уловиш искра" (предговор към книгата)

«.....Човешкият живот не струва колкото един Бодлеров стих!» — възкликва веднъж младият Акутагава, запленен от магическата сила на словото, и това се оказва достатъчно за мнозина критици години наред да виждат в него привърженик на «чистото изкуство», на «изкуството в името на самото изкуство». Кой знае защо обаче те забравят, че същият този Акутагава другаде твърди, че принципът «изкуството е над всичко», въплътен в една художествена творба, «може да предизвика само прозявка».
Да, той е естет, но не превръща естетизацията в самоцел. Романтик и идеалист по душевна нагласа, той успява да пресъздаде реалистична картина на човешките нрави.
Акутагава не противопоставя изкуството на живота. За него старата японска поезия, от която черпи вдъхновение, «дъхти на свежозелено», тя е като «прашец от крилете на пеперудата, докоснала се до пресъхналите му устни». Той се стреми към чистотата в изкуството, а не към «чистото изкуство». Вярно е, че издига изкуството на пиедестал, но този пиедестал е самият живот, без който то не може да съществува, така както художникът Йошихиде от известния разказ «Мъките на ада» («Джигокухен»), погубвайки живота в името на изкуството, всъщност убива и себе си, и самото изкуство.

Като всеки голям писател, в редица произведения Акутагава се спира директно на проблемите на самото творчество — споменатия вече разказ «Мъките на ада», «Отдаден на творчеството» («Гесаку-дзаммай»), «Тресавището» («Нумачи») и други. Така например много интересна тема повдига разказът «Сухите поля», посветен на последните часове от живота на великия майстор на японските тристишия хайку Мацуо Баню (1644—1694) — темата за уникалността на произведенията на изкуството, за самотността на всеки голям творец, чиято колосална творческа мощ е и съзидателна, защото ражда шедьоври, но и разрушителна, защото само равна на нея сила може да я превъзмогне. Учениците на Башо, събрани край смъртния му одър, са доста далеч в мислите си от конкретния факт на близката му кончина. Всеки от тях мисли какво ще прави после. Един вече крои планове за създаване на своя поетическа школа, друг се опитва чрез презрение към смъртта на Учителя да се отскубне от неговата власт. . . Уви, всички те така и остават в историята на литературата като «ученици на Баню», макар десетима да се издигат до званието «велики ученици». Неумолимата логика на изкуството показва, че трябва да мине около век, за да дойде съвсем отдругаде «нов» творец — Йоса Бусон (XVIII в.), способен да се мери с Башо. Сбъдва се пророчеството на Поета: «По дългия път/ без спътник вървя./ Есенна вечер.» «Ако срещнеш будистки патриарх, убий го!», «Не желая да имам нито един ученик!» — не е ли тъкмо това жестоката съдба на изкуството!» — ще каже във втората половина на нашия век друг голям «самотник» — нобеловият лауреат Кавабата Ясупари. Няма нито един ученик и самият Акутагава, но тон съзнава простата нетленна истина, че «скъпата вещ може да се счупи, но керемидата ще оцелее. Шекспир, Гьоте, Чикамацу Мондзаемон все някога ще умрат, ала утробата, която ги е родила — великият народ, няма никога да умре. Всяко ново изкуство, независимо от формата си, ще се ражда от недрата му.»

«Ти си поет. Човек на изкуството. И всичко ти е позволено» — нашепва лукаво гласът на Изкуството в «Разговор в мрака» («Анчу мондо»), където творецът последователно спори със Съвестта, Изкуството и Вдъхновението. «Да, аз съм поет. Човек на изкуството. Но и частица от обществото» — отвръща Акутагава, може би вече поизморен от търсенето на необичайното, а може би осъзнал с годините, че скритите пружини на човешката психика могат да се задвижат и от едно «парче земя». Чувствата и страстите постепенно отстъпват, за да дадат път на «трезвия разум». Акутагава се връща там, откъдето е започнал литературния си път — към социалната сатира на Анатол Франс, когото превежда като студент, към уроците на своя велик учител в литературата Нацуме Сосеки (1867—1916) и неговия роман «Вашият покорен слуга котаракът» («Вата хай ва неко де ару»). Способността за ирония и самоирония, проявена още в един от първите му разкази «Носната кърпичка» («Ханкачи»), е вече житейски изстрадана и се е превърнала в творческа необходимост. През неочаквания вариант на японската народна приказка «Момотаро», в който дяволите плашат децата си с острова на хората, които са «алчни, ревниви, самодоволни, затънали в мрака на невежеството», през гротескната картина на едно ексцентрично общество, в което съдиите на обществените, личностните и художествените стойности са «слепи, глухи и сакати» в «Странният остров», Акутагава стига до повестта «Капна».

«Каппа» е най-дългото произведение на този всепризнат майстор на късия разказ, който мимоходом споделя, че ако се е бил родил сред «червенокосите», тоест европейците, създали дълги поетични видове, сигурно е щял да стане не белетрист, а поет. Без преувеличение можем да твърдим, че «Каппа» е и една от най-добрите социални сатири в световната литература.

Пациентът номер двадесет и три от една психиатрична клиника разказва за приключенията си в страната на каплите — полумитични същества от японския фолклор, жабоподобни двукраки с дълги клюнове, обитаващи подземните води. Те имат свое правителство, полиция, армия, която воюва със съседните видри, своя религия, наречена «религия на живота», средства за масова информация и, разбира се, творци на изкуството, които общуват помежду си в Клуба на свръхкаппите. Имат и книгоиздаване с колосални тиражи, тъй като вместо човешки труд използуват изсушен и смлян магарешки мозък. Нямат само безработица, защото като «по-разумни» от хората изяждат уволнените в консервиран вид. . . И така, обществото на каплите е безупречно организирано и съвсем рационално. Ала и в него има пукнатини — свещеникът не вярва във великата «религия на живота», поетът Ток, презрял от висотата на изкуството си обикновените простосмъртни, се самоубива.

Коя е алтернативата на обществото, в което живее самият Акутагава? Той не успява да я намери. В спонтанния му порив да нарече Чарли Чаплин един от най-великите социалисти на нашето време пулсира дълбоко хуманистичната му творческа същност, но, както сам признава, «ние не можем да надхвърлим своето време, не можем да се издигнем и над класата си».

«. . .Той разпери криле и се понесе с лекота към небесата. И всички озарени от светлината на разума радости и скърби на човешкия живот се удавиха долу под погледа му. Той сипеше подигравки и иронични усмивки върху жалките градове и села и летеше волно нагоре, право към слънцето. Забравил сякаш за древния грък, който намерил смъртта си в морето, защото слънчевите лъчи изпепелили изкуствените му криле» («Животът на един идиот»).

«Акутагава Рюноске, Акутагава Рюноске! Пусни по-яки корени в земята! Ти си разлюляна от вятъра тръстика. Може би облаците над теб все някога ще се разсеят. Стъпи здраво на краката си!» («Разговор в мрака»).

Извървял пътя на самоиронията и самопародирането — «най-сериозния» път към постигането на истинските човешки стойности, Акутагава е на прага на големи открития, но, за съжаление, е към края на краткия си живот. Не му стига времето.

Спотаеният ужас от натрапчивата мисъл за наследствената шизофрения, тегнещ като черна сянка над всеки негов ден и над безсънните му нощи, започва да получава конкретни потвърждения. . .

В трите си последни произведения — «Зъбчатите колела», «Разговор в мрака» и «Животът на един идиот», публикувани посмъртно, Акутагава прави равносметка на изминатия житейски и творчески път. И в мрака на убийствената «болезнена нервозност» все така блести искрата на творческия му гений. Размислите му върху същността на изкуството показват, че е имал още много планове и идеи и, макар да е бил напълно изтощен физически и психически, далеч не е изчерпал творческата си енергия. «По едно време се замислих за своя още незапочнат роман. Той трябваше да се състои от около тридесет подредени в хронологичен ред новели с обединяващ герой — народа, във всички етапи на историческото му развитие от Супко (VI в. — б. а.) до Мейджи» («Зъбчатите колела»). Акутагава така и не написва своя роман. «Тънкият меч с прекършен връх», на който се опира, се счупва на 24 юли 1927 година — деня, месеца и годината на неговото обсзсмъртяване.

«Не очаквам признание в бъдещите времена. . . Но може би все пак някой ще забележи случайно моите съчинения и ще прочете било кратък разказ, било отделни редове от него. И може би, о, напразен блян!, този разказ или тези редове ще обаят непознатия ми бъдещ читател като прекрасен, макар и мимолетен сън. . .»
(«Записките «Чокодо»).

Днес, към края на XX век, можем да твърдим, че Акутагава е най-големият японски писател в него.
ЦВЕТАНА КРЪСТЕВА

**

СЪДЪРЖАНИЕ

Да уловиш искра - Цветана Кръстева ........................... 7

Как се изкачихме до Яригатаке.................................19
Младежите и смъртта...........................................23
Рашомон ......................................................29
Носът ........................................................36

Виненият червей...............................................43
Картофената каша .............................................52
Носната кърпичка .............................................71
Тютюнът и дяволът.............................................80

Показанията на Огата Рьосай...................................88
Скитника евреин ..............................................94
Кеса и Морито................................................102
Убийство във Века на Просвещението.......................... 110

Сухите поля .................................................121
Тресавището .................................................130
Балът .......................................................133
Вярата на Бисей..............................................139

Мадоната в черно.............................................142
Нанкинскияг Христос .........................................147
В гъсталака .................................................158
Кончината на един праведник (Свитък с рисунки) ..............168

Усмивката на боговете........................................173
Благодарност за добрината ...................................183
Госпожица Рокуномия .........................................200
О-Гин .......................................................209

О-Шино ......................................................216
Записките на Ясукичи.........................................221
Парче земя ................................................ 233
Странният остров.............................................244

Престъплението на Санемон....................................252
Един социалист ..............................................261
Каппа .......................................................263
Зъбчатите колела ........................................... 308

Разговор в мрака.............................................337
Животът на един идиот........................................345

Обяснителни бележки - Цветана Кръстева.......................364