Уилям Фокнър  (автор)

Твърда корица с обложка, среден формат  |  751 стр.  |  715 гр.

(неизползвана, здрава и чиста книга с позахабена обложка)

*

Трилогията

на Уилям Фокнър

Уилям Фокнър е една вселена. Никой друг от познатите писатели не съумя да сътвори така­ва легендарна и монолитна сага, втъквайки едно едничко селище и не повече от един мулешки фургон герои в толкова много ро­мани и разкази. В това негово кътче в северните предели на ща­та Мисисипи, не по-голямо от пощенска марка, този неясен, не­проницаем, благо усмихнат, неочаквано опърничав човечец, вни­мателен нищо да не пропусне, събра цял един космос. Той мина­ваше вече петдесетте, когато неговите съотечественици откриха, че най-голямата фигура в американската литература живее мирно и тихо в едно незначително южняшко градче. Фокнър бе модулирал, създал и населил един свят, бе му вдъхнал и атмосферата, и без­конечната история, вярванията и суеверията, бе го оплел в оне­зи междучовешки връзки — и митични, и реални, — които всъщ­ност единствено могат да скрепят завинаги отломъците, легнали в основата му, далеч преди още критици и читатели да се бяха освободили от дотогавашните си литературни очаквания и вкусо­ве, на които със странна специализираност служеха писатели като Хемингуей и Фицджерълд. Много късно литературните сеизмогра­фи на Америка започнаха да долавят всеки трус, та дори и най-слабия трепет, идващи от тази още неизследвана и ненанесена на картата Йокнапатофа, върху която се натрупваха една подир дру­га историите на Уилям Фокнър.

От многото фурни, които тласкаха писателя в съзиданието на неговата вселена, най-всевластна бе като че ли увенчаната мъка да изравя и по някакъв начин да увековечава онова несъбираемо и неподредимо усещане за противоречива сложност, съставящо човешкия житейски опит в неговата цялост. Той изпридаше ниш­ките за човешката тъкан на своите герои от сложния феномен, че всеки от тях е валмо от своето собствено настояще — бур­но, хаотично и многопланово — и от едно минало, което не ви­наги е пряко лично, от разум и страсти, така тънко и гъсто пре-кръстосани, че дори и той, Фокнър, техният създател, не смогваше точно да ги отдели и рафинира; за разлика от недвусмисле­ния, ясен типаж на своите колеги-съвременници, той сбираше в един разум и в една душа онази истинска нравственост или ни-зост, които са едновременно жертва на стихии отвън и на експло­зии отвътре, на такива сили, с каквито дори измислената литера­турна личност не може ни да се пребори, ни да ги разбере. За него беше ясно само едно: че каквото и да се случи в дългия път ва човека, той ще надделее. Фокнър изля в калъпа на своя ес­тетически идеал златната максима на непримиримостта, за да я вложи в съзнанието на една от трите трагични фигури на своята трилогия (Минк Сноупс; другите две — Гейвин Стивъиз и Лин-да): „Човек може всичко да преживее, само трябва непрекъснато да върви."

Уилям Фокнър остави трийсет тома: романи, разкази, малко стихове. Шестнайсет от тях бяха всъщност една исполинска кни­га: цикълът за Иошапатофа. Малкъм Каули казваше, че според него, в митичното царство на писателя, в тази негова околия Иокнапатофа, едва ли има къща, едва ли има муле и мотика, човек — черен или бял, гражданин или селянин, търговец яли фермер, — които да не са играли една или друга роля в ня­коя от многобройните, ала преливащи се истории, написани от пе­рото му. Още през пролетта на 1929 година, когато излиза „Сар-торис", Фокнър вече е набелязал повечето от темите, които по-късно безспирно ще развива и доразвива в своята сага — кога вкратце, кога надлъж, ту в разкази, които сетне ще се превърнат в епизоди от романи, ту в епизоди, от които ще се родят някои от бисерно-прецизните му разкази. Досущ както Балзак бе разделил своята „Човешка комедия" на сцени от парижкия живот, сцени от провинциалния живот и сцени от личния живот, Фокнър би могъл да разпредели своето творчество в няколко цикъла: един за онези, които чоплят земята и я засяват с техните потомци, един за гражданите на Джеферсън, друг за бедния белокож наро-дец, пръснат из околията, за индианците и негрите. Така в тази библия за Иокнапатофа могат да се очертаят легендата Компсън-Сарторис, легендата Сноупс, легендата МакКаслин и легендата Ретлиф.

Трилогията, съставена от романите „Селцето" (1940), „Градът" (1957) и „Дворецът" (1959), с която най-после запознаваме бъл­гарския читател, е сякаш есенцията на шестнайсетте книги за Иокнапатофа, а то ще рече и за Юеа на Фокнър. Тук, разбира се, с много преплитания и асоциативни препратки, е проследе­на легендата за клана Сноупс — за онова безобразно, подло, без­чувствено, студенокръвно, алчно н неспиращо се пред нищо пле­ме, чийто корен се е серял някъде в мътилката на Гражданската война през 80-те годния на миналия век; племе, от което с бав­ната и методична настъпателност на безмилостния валяк на вре­мето ще се роди и ще разцъфти класата на едрия земевладелскн н банков капитал, комуто е съдено да надуе погребалните фан­фари над безвъзвратно сломените, идилични и все още самозалъг­ващи се останки от едно гордо, галантно, героично, но още в за­родиша си прогнило и лъжеаристократично южняшко общество. В пресметливата, обезумяла в своите граници грабливост и жесто­кост на Сноупсовци ще се долови онзи многозначителен тътен, който издъно ще разтърси пасторалния свят на Америка, за да превърне нейните демократични и хуманни идеали в един смешен къс хартия — както по-късно в съда на Джеферсън ще окачат в рамка закона на стария Сарторис против автомобилите, та да има от какво да се развеселяват пришълците-туристи.

Удивително е, че Фокнър създава своята плътна картина на един свят чрез множество различни истории, през очите на мал­ки и големи съвремешшци-очевидци, на няколко пласта в повест­вованието (не винаги успоредни!), посредством разкъсани, непосле­дователни, та дори и несъстоятелни епизоди, размесени уж слу­чайно, пришити уж как да е. Но тъкмо така — веднъж стройно, друг път хаотично, с много връщания, зигзагообразно и с препъ­ване — тече к човешкото съзнание. Дали ще осъзнаем тези кри­ви на мисълта, тези възземания и падания, това паралелно, асо­циативно и винаги ретроспективно мислене, не е толкова важно Важното е, че така именно човек налепва, изчуква и щудира окончателно оформените си представи, за да извае накрая един определен н пълнокръвен образ. Така например читателят ще забележи как бавно, упорито, систематично, с многобройни странични и уж незначителни частни случаи и „историйки", в по­вествованието (най-вече в „Дворецът") върви самата история на но­вото време: долавя се мъчителното съзряване и класоосъзнаване на американския пролетариат с всичките му първоначални сектант-скн заблуди (първата цел е да притежава банката на Флем Сноупс, последната — Белия дом във Вашингтон!), усеща се да­лечното дихание на зловещите европейски събития от 1939 годи­на, докато вълната на фашистките идеи не залива и самите Съе­динени щати (глава IX от „Дворецът").

Още по-удивителен е друг факт. Когато превръща слабостта на човека, вродена или потенциална, в някакъв вид сила — нравствена или грубо физическа и политическа, — когато от про­винциалното общество, в което е живял и за което е писал, прави позитивен източник, инструмент за развитието н изчистването на своето изкуство, когато най-сетне ни кара да вярваме, че неговата белетристика е социологична критика с дълбоко моралнв обертонове (а това е наистина така), Фокнър така силно повлия­ва съзнанието на читателя (пък и на критика дори), че измисле­ният му контекст сякаш контрабандно преминава през границата в областта на историческия факт, става обобщение за целия Юг, за цялата южняшка култура, история, нрави и т. н. И ако от Балзак можеше да се изучава историята на Франция, то от Фокнър може да се учи историята на Америка. Тук обаче опи­раме до един от основните въпроси на литературата: как­во е съотношението между истината на фактите и естетическата стойност — сиреч между „справочната истина" и „съгласуваната истина". Много рядко то е просто, още по-малко в трилогията на Фокнър. Лесно може да се поддаде човек на заблудата, че щом прозата е добра, „фактите" трябва да са верни. Романите му казват хиляди неща за Юга, но той е същевременно и худож­ник. Ето защо, препрочитайки тези страници, трябва ясно да усе­щаме къде минава границата между типичното и изключителното, между нормалното и отклонението, между съществуващото и же­ланото. И тогава може би ще разберем огромната нежност на автора към целия му персонаж (с изключение на бездънната му ненавист към Флем Сноупс): „За мен тези хора са напълно ис­тински и постоянни. Те са непрекъснато в съзнанието ми. Нищо не ми пречи да посегна и да доведа когото си искам от тях. Мо­же да забравям кога какво са вършили, но техните характе­ри помня и дори след като си свършил книгата, те продължа­ват да живеят, да се развиват и да ми поднасят пози изненади... Това са хора, които остаряват заедно с мене, а може би и мал­ко се променят — променило се е и моето виждане за тях, за­щото те са други и аз съм друг. Пораснали са и, значи, за мен са станали още по-определсни." (Из „Фокнър в университета", 1959.)

Майстор на езика, уж небрежен към словото, прибягващ до аб­страктни понятия, когато разказът се води от по-елементарна лич­ност, майсторски наблюдател и сръчен описател, чиито думи до една се постарахме да запазим и на нашия език, Уилям Фокнър си остава без съмнение най-бляскавото явление в новата западна литература — един класик, чиито истини, вяра, чистота, проница­телност, жизнелюбие и хуманизъм трудно ще помръкнат поколения напред.

КРЪСТАН ДЯНКОВ