Сенки в рая

Ерих Мария Ремарк  (автор) 

Мека корица, среден формат  |  416 стр.  |  369  гр.

(внимателно използвана, здрава и чиста книга с незначително захабен външен вид)

*

В "Сенки в рая" — последния си роман — Ремарк продължава една тема, която вече е третирал в други свои прочути произведения: самотата като цена за живота, непрекъснатото странствуване на хората, които бягат от режима на нацизма.
Главен герой в произведението е журналистът Роберт Рос, който избягва в Ню Йорк, за да дочака края на войната. Голямата и бурна любов, която среща тук, е любов на хора без родина, без дом и без бъдеще. И Рос, който не може да скъса с миналото, остава в неговата власт, емигрант в един свят на емигранти, живеещ в сянката на измисления рай.
Ремарк пресъздава вълнуващо и увлекателно живота на героя си, превръща го в обвинение срещу фашизма.

**

ПРОЛОГ

Края на войната прекарах в Ню Йорк. Районът на Петдесет и седма улица стана за мен, изгнаника, владеещ твърде зле езика на тази страна, едва ли не нова родина.
Зад мен се разстилаше дълъг, пълен с опасности път, via dolorosa (1) на всички онези, които бяха принудени да избягат от Хитлеровия режим. Пътят на страданията водеше от Холандия през Белгия и Северна Франция в Париж. Там гой се разклоняваше. Единият път отвеждаше през Лион до крайбрежието на Средиземно море, другият — през Бордо и Пиренеите до Испания и Португалия, в пристанището на Лисабон.

Бях преминал този път както мнозина други, изплъзнали се от гестапо. Но и в страните, през които минаваха бежанските пътища, не бяхме в безопасност, тъй като малцина от нас имаха редовни паспорти и визи. Щом жандармите ни пипнеха, ни арестуваха, осъждаха ни на затвор и ни екстернираха. В някои страни бяха наистина малко по-човечни — поне не ни прехвърляха в Германия, където щяхме да загинем в концлагерите.
Много малко бежанци бяха успели да се сдобият с истински паспорти, затова почти постоянно бяхме на път. А и без документи не ни разрешаваха да работим легално. Повечето от нас бяха гладни, окаяни и Самотни, ето защо наричахме пътя на нашите странствувания via dolorosa.

За спирки ни служеха пощите в малките градчета и белите крайпътни зидове. В пощите търсехме писма, изпратени до поискване от роднини и приятели, стените и къщите край шосетата бяха нашите вестници. Там бяха написани с тебешир и въглен имената на изгубилите се, които взаимно се издирваха, адреси, предупреждения, указания. Викове и пустотата във време на всеобщо безразличие, което скоро щеше да бъде последвано от епохата на безчовечността — войната, когато и гестапо, и полицията, а често и жандармите вършеха общо дело, преследвайки нас, изгнаниците.
----
1 Път на страданията (лат.). — Б. пр.