Светлината в полет

Васил Симеонов  (автор)

Мека корица, джобен формат  |  200 стр.  |  163 гр.

(неизползвана книга в почти отлично състояние - леко захабен външен вид)

*

СЪДЪРЖАНИЕ

Между легендите и действителността 5

Слънцето, цветовете, очите 20

Светлинната писменост 26

Роднините на фотографията 38

А холографията? 45

Светлината, природата, животът 53

Цветът в околната ни среда 166

Светлината и изкуството 174

Вместо заключение 189

**

МЕЖДУ ЛЕГЕНДИТЕ И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА

Нашата малка планета е отдалечена от Слън­цето на 150 милиона километра. Да се прелети това разстояние е все едно да се обиколи 4 хи­ляди пъти земята. Светлината съвсем не е око­лосветски пътешественик, за нея това огромно разстояние е играчка. И добре, че е така. Как­во бихме правили без светлината, без слънче­вия блясък?

Момент, какво е всъщност светлината?

Ще трябва да признаем, че това е въпрос, който е притежавал твърде много и разнообраз­ни отговори. Нищо чудно, всеки любознателен наш предшественик малко или много е обръ­щал внимание на светлината. Ненапразно тя е била и явление, и извор на учудване, и вдъх­новение. Светлината и човекът, човекът и свет­лината — та дори произнасянето на тези думи крие в себе си някакъв обаятелен символизъм и искрен оптимизъм. За светлината са написани неповторими химни, тя в своя непрекъснат полет помогна на учените да направят още една крачка напред по безкрайния път на познание­то. За нея Гьоте писа:

Ако не беше слънчево нашето око, как бихме виждали?

Чудесният стих веднага ни връща векове на­зад. Съпоставянето на окото и Слънцето е тол­кова старо, колкото и самият човешки род. Разбира се, източникът на тази аналогия съв­сем не е науката. Но дори и в наше време, вре­ме на изключителен научно-технически устрем, наред със сгрогата наука продължава да съще­ствува и приказният свят на детската психика или на първобитно понякога, първично мисле­не. Като се прибави към тях и съзнателно или несъзнателно подражаващият им поетичен свят, то не е за учудване, че там се раждат удиви­телни, често пъти дори полезни за строгата на­ука хипотези. Често пъти странните връзки меж­ду явленията, родени в приказния свят на пое­зията или на първичното мислене, са грешни, наивни. Друг път те са верни, но винаги, дори в погрешността си, помагат за откриване на истината.

Защо да се учудваме, че явление като свет­лината е породило толкова странни, наивни, поетични представи за своята същност? Та има ли по-постоянен и верен спътник на човека от нея?

И така, първите представи за литналата свет­лина, за сиянието на божественото Слънце, са свързани със зрението на човека. Окото и свет­лината, слънцето! Та има ли по-използувани изрази от „светещи очи" или „слънце", което гледа зад хоризонта"? Нима звездите не ни „наблюдават" със „студен поглед" от ясното небе? Тези изрази ни съпътствуват от стиховете на древноегипетските химни до модерната пое­зия. Нещо повече, много деца затварят очи или ги закриват с ръка, като при това са абсолют­но уверени, че никой не ги вижда. За тях зрение­то и светлината са едно и също нещо. Опитни фотографи, специалисти по оптика често се ула­вят в смешна ситуация — когато зареждат или проявяват филма, затварят очи и еа убедени, че по този начин ще предпазят от осветляване чув­ствителната емулсия. Откъде се е взело това фантастично отношение към светлината?

„Колко са прекрасни двете очи на Амон Ра" — така започва един древен египетски химн. Не е трудно да се досетим, че става ду­ма за Слънцето и Луната. Нататък, древният религиозен символ на „всевиждащото око" е око, обкръжено с лъчи. Следователно то не само вижда, но и излъчва светлина. Ето как в един образ са събрани Слънцето и окото, зре­нието и светлината.

Днес учените ще кажат: типичен случай на донаучната оптика, на донаучното познание — наред с едното (светлината) се поставя и друго­то (окото). Но същите тези строги учени ще се уловят, че казват: светлината „реже", „бие" или се „лее".

Представата за светлината като нещо телес­но, което заема определени форми, което може да „удря като мълния" или да се „пие като жи­ва вода", е твърде стара. По времето на фа­раона Аменофис IV (около 1350 години Преди новата ера) лъчите на слънчевия диск — Атон, завършват с палци. Следователно светлината, от една страна, се е отъждествявала с човешко­то зрение, а, от друга, е имала своя, характерна форма.

Стихийният материализъм не само на древ­ните, но този на детето, което знае какво е те­левизия или космически полет, има нещо твър­де общо, когато разглежда светлината. Посте­пенно детските представи отстъпват на закони­те на околната природа, започват да се различа­ват отлично реалността от измамата, от сто­рилото ни се. Поетите отлично знаят, че звез­дите не виждат, че очите не излъчват никакво сияние. Но детският и поетичният свят ни по­магат да развием въображението си. А то ни е необходимо, за да разберем светлината в по­лет, нейната природа, нейните странности.

Историята на науката за светлината е особе­но поучителна по отношение на влиянието, кое­то първичното и фантастичното мислене са ока­зали на знанието. Затова в представите на пър­вите учени, на философите от древна Елада, са залегнали двете основни положения, които съ­пътствуват известно време и малкото дете (раз­бира се, и поетите) — тъждество на светлина и зрение, телесност на светлината. Тези предг стави са преживели наистина дълго време — от площадите на древна Гърция до века на Рене-санса в науката и културата на стара Европа. Разбира се, формата, в която представите са преживели толкова столетия, е различна, но същността е била една и съща.

В знаменития естественонаучен диалог на Платон „Тимей" например ще намерите след­ното: „Боговете са създали най-напред като ор­ган светлоносните очи, и то със следното наме­рение: да се създаде тяло, което да не прите­жава пламтящите свойства на огъня, но да до­ставя кроткия огъи, свойствен на всеки ден. И боговете направили така, че родственият на дневната светлина огън, който се намира вътре в нас, да изтича пречистен през нашите очи, които боговете са присвили, особено в средната част така, че да задържат най-грубата част на огъня и да го пропускат само в чист вид. И ето, когато дневната светлина обкръжава потока на зрението, тогава, тъй като подобните се съеди­няват с подобни, се съединява с него и образува едно родствено тяло. Тогава, каквото и да се до­косне до него и до каквото се докосне то само­то, поражда действие на предметите, което се разпространява през цялото тяло, чак до душа­та, и така се ражда чувството, което наричаме зрение. А когато сродният огън си отива през нощта, огънят на окото се изменя, така както подобното се изменя при среща с неподобно...