Из "Античният любовно-авантюрен роман"

"... В настоящия превод са свързани три различни проявления на любовно-авантюрния роман. „Аброком и Антия" и „Историята на Аполоний", които се превеждат за пръв път на български, са две форми на масова романна литература, докато вече известният в няколко издания на българския читател „Дафнис и Хлоя" (НК, 1975) е опит за висока литература, предназначена за ценители, за хора с литературно образование. Това е удобен случай, за да видим как се проявява на практика една и съща жанрова схема като масово и като върхово четиво.

За авторите на трите произведения не знаем нищо. Лонг е дори спорно име, макар че най-вече на неговата повест подхожда да има автор. „Историята на Аполоний" е направо анонимна творба. Авторът на гръцкия оригинал, преведен незнайно от кого на латински, е живял навярно във втората половина на II век заедно с авторите на „Аброком и Антия" и на „Дафнис и Хлоя", в гази първа широко четяща епоха в античността. Сигурно и романът на Ксенофонт от Ефес не е достигнал до нас в първоначалния си вид. Специалистите твърдят, че десетте книги на евентуалния оригинал са сведени в нашия екземпляр до пет. Така се оправдават редица пасажи, които приличат на резюмета. Ако това е вярно, имаме доказателство за популярността на този роман, и без това белязан от вкуса на масова публика, търсеща причудливости и повърхностна романтика. Популярността на „История на Аполоний" е зарвидетелствувана от многото ръкописи, в които се е опазило произведението. Интересно е, че тази популярност продължава и в европейския Ренесанс; между другите съвременни превъплъщения не бива да подминем най-прочутото — на Шекспировия „Перикъл". От друг тип е масовият вкус, поддържал популярността на „Историята на Аполоний". Той е не така „буржоазен" и градски. Като свързва езически и християнски мотиви, повестта. издига любовната фабула за героите — частни люде, до нравствена история за изпитанията на едно царско семейство. Този роман-приказка е вече с единия крак извън формата на романа. Нещо като народна книга, той е предназначен не за субективно настроен читател — частно същество, а за колектив, който търси свързващи го общоважими ценности.

„Аброком и Антия" и „Историята на Аполоний" показват две различни форми на масова литература. Романът на Ксенофонт от Ефес, литературен примитив, както го нарича един изследовател, задоволява вкуса на градска среда с несложни мирогледни нужди. Затова той върви по пътя на обикновеното вариране на схемата на любовно-авантюрния вид. Творчеството в случая се изразява в натрупване, дублиране, повтаряне на едни и същи мотиви в набързо стъкмени схематично дадени обстоятелства. Ако идеалът се носи от влюбената двойка Аброком и Антия, текстът се гради с обикновено добавяне на други двойки (Левкон и Рода, Егиал и Телксиноя), разбира Се, бездетни — децата биха приближили към реалността. Идеализирането без мярка и в чисто фабулен план произвежда гротески като'любовната привързаност на Егиал, който живее с мумията на Телксиноя.

До друг тип организация води масовият вкус в „Историята на Аполоний". И тук творчеството се разбира като правене преди всичко на фабула. Но тя престава да бъде формална вариация. Защото не е за абстрактен частен герой, който само обича един друг частен герой, а за стойността на семейството на добродетелен цар. Абстрактният висок герой на любовния роман придобила в тази повест значение на символ за колектив. През очертанията на приказката и с нейната помощ фабулата на този късен роман поема функциите на мит. Не е случайно, че фабулата се открива с инцестната история на Антиох, този най-митичен измежду митичните мотиви, в който така плътно интерферират лични и обществено-психологически проблеми. „Историята на Аполоний" зазвучава като мит, защото не просто твърди колко прекрасно е да се свържеш с естествения друг човек и тъй да се спасиш от своята лоша подвижност в широко отворения свят, а преобразува лошия владетел Антиох в добрия Аполоний. Именно поради символизираната в съдбата на царя грижа за съдбата на някакъв човешки колектив тази история, както казахме, е с единия си крак вече извън очертанията на античния роман.

По съвсем друг път върви разработката на „Дафнис и Хлоя". Тази повест е художествена литература в тесния смисъл на думата. Макар и в този случай да е обърнато доста внимание на фабулата, тя е по-несамоцелна. Авторът е насочил своето творчество най-напред към човешките фигури. Той мотивира психологически действието, оттук така характерните за „Дафнис и Хлоя" вътрешни монолози. Но най-същественото — Лонг поставя своето действие в определена среда, заемайки я от буколическата поезия. Колкото и идеално да е представена обаче, природата в тази повест е конкретна среда за действие, предметност, която има стойност и сама по себе си. Така е изоставена абстрактната среда на широко отворения свят в авантюрно-любовния роман и е направено нещо, което надхвърля възможностите на античната художествена проза — очертано е цялостно по-реално пространство. Разбира се, Лонг остава античен автор. Вниманието му е насочено не толкова към психологията на героите и художествената среда, а към стилистичната обработка на текста. Реторично образован, той спазва в книгата си т. нар. „сладостен стил". Заедно с „Левкипа и Клитофонт" на Ахил Таций „Дафнис и Хлоя" представя т. нар. софистичен роман. Реторичната форма на тези романи е белег за литература. Такава е античната мярка за художественост.

Трите романни произведения, които представяме, три проявления на античния любовно-авантюрен роман, убеждават, че жанрът е все пак абстрактно положение, което само ориентира в многообразието. Реално съществуват отделните произведения. Разбира се, добре е да имаме предвид жанровия хоризонт, когато ги тълкуваме. Но тъкмо защото те могат и трябва да бъдат пренасяни във времето, имаме право да ги разбираме и свободно, извън техните исторически мерки. Дори сме задължени да ги мерим така, ако желаем да продължат да живеят."

БОГДАН БОГДАНОВ